Джойленд

Най-сетне (вече бях в Бостън) успях да говоря с Уенди. Гласът й беше сънен, макар да беше едва единайсет — час, в който през пролетната ваканция на колежаните купонът тепърва започва. Съобщих й, че са ме назначили.

— Браво на теб! Вкъщи ли се прибираш?

— Да, веднага щом взема колата си. — Ако не беше със спукана гума, разбира се. По онова време все карах с протрити гуми и една вечно беше спукана. „Ами, нямаш ли резервна?“ — ще попитате? Да, бе, ей че смешно. — Мога да пренощувам в Портсмут, вместо да се прибера направо у дома, и да те видя утре, ако…

— Невъзможно е. Рене ще преспи у дома, а повече гости Надин няма да понесе. Знаеш я колко е придирчива към гостите.

Към някои гости може би, но според мен двете с Рене бяха като дупе и гащи: наливаха се с кафета и клюкарстваха за любимите си филмови звезди, сякаш ги познаваха лично… само че моментът май не беше подходящ да й го кажа.

— Знаеш колко ми е приятно да си говоря с теб, Дев, но тъкмо се приготвях да си лягам. С Рене имахме натоварен ден. Пазарувахме и… така нататък.

Не уточни какво означава „и така нататък“, а пък аз осъзнах, че нямам желание да я попитам. Поредното предупреждение.

— Обичам те, Уенди.

— И аз те обичам.

Прозвуча по-скоро дежурно, отколкото пламенно, но си казах, че сигурно е уморена.

Потеглих север, изпитвайки силно безпокойство. Защо ли? Заради тона й? Заради липсата на ентусиазъм? Не знаех. Не бях сигурен, че искам да знам. Но се питах каква е причината. Понякога дори сега, след толкова години, си задавам същия въпрос. Днес тя не е нищо повече за мен, освен белег и спомен, млада жена, която ме беше наранила, както понякога девойките нараняват младежите. Млада жена от друг живот. И все пак продължавам да се питам къде беше ходила през онзи ден, какво беше правила и дали наистина го беше прекарала с Рене Сейнт Клеър.

Може да се спори кой е най-страховитият стих в попмузиката, но за мен е изпят от „Бийтълс“ в ранния им период (по-точно от Джон Ленън) и гласи: „Предпочитам да си мъртва, малката, отколкото с друг“. Бих могъл да кажа, че непосредствено след раздялата ни не съм изпитвал желание да отмъстя на Уенди, но ще излъжа. Не ми беше фиксидея, обаче мразех ли я, след като скъсахме? Да. През много дълги, безсънни нощи си казвах, че заслужава да й се случи нещо лошо — дори много лошо, — задето ми бе нанесла такава рана. Подобни мисли ме стряскаха, но от време на време ми се въртяха в главата. А после се сещах за човека, влязъл в „Къщата на ужасите“, прегърнал Линда Грей и навлякъл две ризи. Човекът с татуирана птица на ръката и с бръснач в джоба.

През пролетта на 1973 година — последната от детството ми, като се замисля — виждах бъдеще, в което Уенди Кигън беше Уенди Джоунс… или може би Уенди Кигън-Джоунс, ако искаше да е модерна и да запази и своята фамилия. Щяхме да живеем в къща на брега на езеро в Мейн или в Ню Хемпшир, изпълнена с врявата на две малки Кигън-Джоунсчета, в която щях да пиша книги, не точно бестселъри, но достатъчно касови да ни осигурят охолен живот и (много важно за мен) да бъдат оценени ласкаво от литературните критици. Мечтата на Уенди да отвори малък бутик за дрехи (също ласкаво приет от клиентите) щеше да се сбъдне, аз щях да водя семинари за творческо писане, в които даровитите студенти да дават мило и драго да се запишат. Разбира се, плановете, плод на въображението ми, се провалиха, затова и по-късно си мислех, че е някак съдбовно, дето последната ни среща като гаджета беше в кабинета на въображаемия професор Джордж Б. Нейко.

През есента на 1968 година завърналите се в университета студенти открили „кабинета“ на професор Нейко под стълбите на мазето в Хамилтън Смит Хол. На стените висяха фалшиви дипломи, странни акварели с етикети „Албанско изкуство“ и схеми, указващи местата на гостите около масата, като в квадратчетата фигурираха имената на хора с имена като Елизабет Тейлър, Робърт Цимерман и Линдън Бийнс Джонсън. Безразборно бяха нахвърляни есета на несъществуващи студенти. Спомням си, че едно беше озаглавено „Сексбомби от Ориента“. Друго носеше названието „Ранната поезия на Чтълху: анализ“. Към обзавеждането спадаха и три пепелника на стойки като онези пред заведенията. От вътрешната страна на стълбището беше залепен надпис: „ПРОФЕСОР НЕЙКО ПОВЕЛЯВА: ЛАМПАТА, РАЗРЕШАВАЩА ПУШЕНЕТО, ВЕЧНО ДА ГОРИ!“ На разположение бяха две паянтови кресла и още по-паянтово канапе, идеално за влюбени двойки, дошли да се натискат.

В срядата преди последния ми изпит беше необичайно горещо и влажно за сезона. Към един следобед започнаха да се скупчват буреносни облаци, а към четири, когато Уенди бе склонила да се срещне с мен в сутеренния „кабинет“ на Джордж Б. Нейко, небето се продъни и се изля порой. Изпреварих я с пет минути. Тя пристигна вир-вода, но в повишено настроение. В косата й блестяха дъждовни капчици. Хвърли се в прегръдките ми, засмя се и се притисна към мен. Тресна гръмотевица, малкото лампи в мрачния сутерен замигаха.

— Прегърни ме, прегърни ме, прегърни ме — избъбри. — Дъждът е толкова студен!