Джойленд

От гората, намираща се на петдесетина метра от къщата, беше излязла сърна. Пристъпваше като балерина по траверсите, между които бурените и полските цветя бяха избуяли толкова високо, че стигаха до хълбоците й. Спря се, спокойно ни изгледа и присви уши. От онзи момент си спомням най-вече тишината. Не се чуваше нито птича песен, нито бръмчене на самолет. Ако майка ми беше с нас, щеше да си носи фотоапарата и да снима като бясна. Като си го помислих, още повече ми домъчня за нея — повече от всякога през годините, изминали от деня на смъртта й.

Прегърнах баща ми — за миг, но отривисто:

— Обичам те.

— Знам — промълви той. — Знам.

След миг отново погледнах към железопътната линя, но сърната ни беше напуснала. Ден по-късно и аз напуснах бащиния дом.

Върнах се в голямата сива къща в Хевънс Бей и веднага видях, че табелката с мидени черупки е свалена — госпожа Шопло беше намерила достатъчно наематели за през лятото. Благославях Лейн Харди, задето ме посъветва да си ангажирам жилище. Временните работници в Джойленд бяха пристигнали и всички пансиони в града бяха препълнени.

На втория етаж се разполагахме двамата с Тина Акърли, библиотекарката. Госпожа Шопло беше дала стаите на горния етаж на слабичка червенокоса студентка по живопис на име Ерин Кук и на един възпитаник на „Рътгърс“ на име Том Кенеди. Ерин, която бе карала курсове по фотография и в гимназията, и в „Бард“, беше назначена като Холивудско момиче. Колкото до нас с Том…

— Аз съм от Усмихнати услужливци — обяви той. — С други думи, общ работник. Така поне написа в заявлението ми онзи Фред Дийн. Ами ти?

— Същото — отвърнах. — Според мен означава чистачи.

— Съмнявам се.

— Нима? И защо?

— Защото сме бели — отсече той и макар да не се разминахме и с чистенето, той донякъде се оказа прав. Екипът от чистачи — двайсет мъже и над трийсет жени с работни гащеризони с избродиран на горното джобче Хауи Щастливата хрътка — се състоеше само от хаитянци и доминиканци, почти със сигурност нелегално пребиваващи. Живееха отделно в селище на петнайсет километра от лунапарка и пътуваха до Джойленд и обратно с два излезли от употреба училищни автобуса. С Том щяхме да получаваме по четири долара на час, а Ерин — малко повече. Бог знае колко изкарваха онези чистачи. Бяха експлоатирани, разбира се, а фактът, че в южните щати се трудеха безброй нелегални емигранти, чието положение беше много по-тежко, не оправдаваше собствениците на лунапарка. От друга страна, на чистачите никога не им се налагаше да обличат козината. Нито на Ерин.

Ние с Том обаче я обличахме.

Вечерта преди първия ни работен ден тримата седяхме в салона на Maison Шопло, опознавахме се и гадаехме какво ни очаква тук. Докато разговаряхме, луната се издигна над Атлантическия океан, също тъй спокойна и красива като сърната, която с баща ми видяхме на железопътната линия.

— Увеселителен парк е, да му се не види! — възкликна Ерин. — Няма да е толкова трудно, нали?

— Лесно ти е на теб — парира я Том. — Щото няма да те карат да миеш седалките на въртележката всеки път, когато някой пикльо се изповръща насред возенето.

— Каквото ме накарат, ще го върша! — тросна се тя. — Ако ще да е и бърсане на повръщано, когато не съм заета да снимам същите пикльовци с родителите им. Не мога да се откажа от работата. Чудя се как ще си платя таксата за последната година, защото съм на крачка от фалита.

— Дано попаднем в един и същ екип — промърмори Том.

Извадихме късмет — оказа се, че ще работим заедно. Всички работни екипи в Джойленд носеха названията на породи кучета, нашият беше „Бигъл“.

Емалина Шопло се появи с поднос, на който беше сложила пет чаши за шампанско. Госпожица Акърли, върлина с огромни очи, скрити зад големи очила (на мен ми приличаше на писателката Джойс Карол Оутс), вървеше до нея и носеше бутилка.

Том Кенеди мигом се ободри.

— Френска лимонада ли виждам? Като гледам бутилката, май не е помия от супермаркета.

— Няма спор, шампанско е — обяви госпожа Шопло. — Макар че ако очакваш „Мут е Шандон“, млади господин Кенеди, ще бъдеш разочарован. Не е помия, както елегантно се изрази, но не е и от най-скъпото.

— Не знам за колегите ми — ухили се той, — но като човек, свикнал да пие само сайдер, едва ли ще бъда разочарован.

Тя се усмихна:

— Винаги ознаменувам с шампанско началото на летния сезон — ей така, за късмет. И май действа. Досега не съм губила сезонен работник. Всеки да си вземе чаша. Тина, наливай. — Когато чашите бяха пълни, госпожа Шопло вдигна своята, ние сторихме същото. — Наздраве за Ерин, Том и Девин. Пожелавам ви прекрасно лято, момчета, и да носите козината само когато температурата е под двайсет и седем градуса.

Чукнахме се и пихме. Може да не беше от най-скъпите марки, но беше дяволски добро шампанско и в бутилката остана колкото всички да пийнем по още една глътка. Този път Том предложи тост:

— Пия за госпожа Шопло, която ни подслони от бурите!

— Благодаря, Том, много мило. И все пак няма да ти намаля наема.

Пихме. Оставих чашата си, защото главата ми се позамая, и попитах:

— Какво беше това за козината?