Джойленд

— След малко господин Дийн и госпожа Бренда Рафърти, господарката на замъка, ще ви разпределят по екипи с конкретни задачи. Ще бъдете в групи от по седем души и от вас се очаква да работите в синхрон и в разбирателство. Задачите ще ви бъдат поставяни от ръководителя на екипа и ще се променят през седмица, понякога през ден. Ако разнообразието е солта на живота, следващите три месеца ще ви се видят доста солени. Надявам се да го запомните, млади дами и господа. Да разчитам ли?

Замълча, сякаш очакваше да отговорим, но никой гъкна. Безмълвно се взирахме в този много възрастен човек с черен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Когато заговори отново, все едно приказваше на себе си, поне в началото.

— Живеем в безумен свят на войни, жестокост и безсмислени трагедии. На нито едно човешко същество, което го населява, не е спестен дял от нещастието и безсънните нощи. Онези от вас, които още не го знаят, ще го научат. На фона на тези тъжни, но неоспорими факти за състоянието на обществото, това лято вие получавате безценен дар: да продавате щастие. В замяна на спечелените с труд долари на клиентите ще им доставяте радост. Децата ще се върнат у дома и ще сънуват видяното и преживяното тук. Надявам се да не го забравяте, когато понякога работата ви натежи, когато хората са груби с вас (случва се често, уверявам ви), или когато ви се струва, че усърдието ви е неоценено. Това тук е различен свят със свои нрави и език, който наричаме дъра-бъра. Ще започнете да го учите от днес. Щом му хванете цаката, после с пръсти ще си щракате. Това е. Няма да ви обяснявам, защото не може да се обясни: постига се с много опит.

Том се наведе към мен и ми прошепна:

— Абе, какви ги дрънка тоя? Да не сме попаднали по погрешка на сбирка на Анонимните алкохолици?

Изшътках му. Дошъл бях с очакването да изслушам нещо като десетте Божи заповеди в духа на „Не прави това или онова“, а вместо това чух майтапчийска и същевременно сериозна лекция, която ме възхити. Брадли Истърбрук ни огледа, после внезапно широко се усмихна, давайки ни възможност да зърнем конските му зъби. Каква усмивка — сякаш той можеше да погълне света! Ерин Кук се взираше в него като хипнотизирана. Също и повечето сезонни работници. Така се взират хлапаци в учител, който им предлага нов и прекрасен поглед към реалността.

— Надявам се работата ви тук да ви е приятна, но когато не е, когато например е ваш ред да облечете козината, постарайте се да си припомните колко сте привилегировани. В тъжния и мрачен свят ние сме островче на щастието. Мнозина от вас сигурно вече имат планове за бъдещето — надявате се да станете лекари, адвокати, политици може би…

— ПАЗИ БОЖЕ! — извика някой и предизвика всеобщ смях.

Мислех си, че няма как усмивката на Истърбрук да стане по-широка, но се оказа, че греша. Том клатеше глава, обаче и той се беше поддал на магията на този човек.

— Добре, вече схванах — пошушна в ухото ми. — Този е Исус Христос на веселието.

— Ще водите интересен и ползотворен живот, млади мои приятели. Ще извършите много добри дела, ще имате забележителни преживявания. Но се надявам, че никога няма да забравите времето, прекарано в Джойленд, защото ще е най-вълнуващото приключение. Ние не предлагаме мебели. Нито коли. Не продаваме земя, нито къщи, не предлагаме пенсионни фондове. Нямаме политическа програма. Продаваме забавление. Никога не го забравяйте. Благодаря ви за вниманието.

Отдръпна се от катедрата, поклони се отново и напусна сцената, движейки се със същата мъчителна походка. Вече почти се беше скрил зад кулисите, преди да избухнат аплодисментите. Рядко съм чувал по-добра реч, защото той казваше истината, а не дрънкаше врели-некипели. Ама вярно, колко от вас могат да напишат в автобиографията си: „През 1973 година продавах забавление“?

Всички ръководители на екипи бяха отдавнашни служители на Джойленд, които извън сезона работеха като организатори и водещи на всевъзможни развлекателни събития. Повечето бяха и в Комисията по парковете, което означаваше, че се занимаваха с щатските и федералните разпоредби (много либерални през 1973 година), както и с жалби на клиенти. През това лято повечето жалби бяха свързани със забраната на тютюнопушенето.

Шефът на нашия екип беше седемдесетинагодишен весел и енергичен дребосък на име Гари Алан, който беше и управител на стрелбището „Ани Оукли“. Само дето никой от нас не използваше тези имена след първия ден. Според дъра-бъра стрелбището беше бам-бумаджийницата, а Гари беше бам-бумаджийският шеф. Ние, седмината от екип „Бигъл“, се срещнахме с него в бам-бумаджийницата, където той строяваше пушките на стойките. Първата ми официална задача в Джойленд — както и за Ерин, Том и останалите четирима от екипа — беше да се подредят наградите по рафтовете. Най-видното място беше за големите плюшени животинчета, които рядко някой печелеше… макар Гари да каза, че гледа да дава поне едно на вечер, когато приходите са добри.