Джойленд

Госпожа Шопло и госпожица Акърли се спогледаха и се усмихнаха.

— Ще разбереш — загадъчно каза библиотекарката. Страхотен отговор беше, няма що.

— Не стойте до късно, деца — посъветва ни госпожа Шопло. — Утре ще ставате рано. Вашата кариера в шоубизнеса започва.

Да, наистина трябваше да сме на работа рано: в седем сутринта, два часа преди паркът да отвори врати за поредния летен сезон. Тримата отидохме дотам пеш по брега. Том говори през повечето време. Голям бъбривец беше. Щеше да е досадно, ако не беше толкова забавен и неуморимо весел. Наблюдавах Ерин (която беше свалила маратонките си и газеше във водата); погледът й издаваше, че е очарована и запленена от Том, който не беше първи красавец. Завиждах му обаче за ентусиазма и за дарбата да бъбри лековато, от която аз, уви, бях лишен. Нали помните стария виц за начинаещата актриса, дето била толкова тъпа, че преспала със сценариста?

— Според вас имат ли мангизи собствениците на тези вили? — попита той и посочи къщите по Бийч Роу. Тъкмо минавахме край голямата зелена постройка, подобна на замък, но през този ден жената и момченцето в инвалидната количка ги нямаше. Ани и Майк Рос влязоха в историята по-късно.

— Сигурно притежават милиони — предположи Ерин. — Чак милиардери не са, но както би казал татко, не си броят центовете.

— Увеселителният парк вероятно сваля малко цената на имотите — отбелязах.

— Не разбираш душевната нагласа на богатите — възрази Том. — Същото е, както като минават покрай бездомници, които просят на улицата. Просто ги заличават от съзнанието си. „Бездомници ли? Какви бездомници?“ С парка е същото — „Какъв парк?“ Собствениците на тези къщи имат друга душевна нагласа. — Той се спря и засенчи очите си, загледан в зелената викторианска къща, която щеше да играе такава важна роля в живота ми през тази есен, след като Ерин Кук и Том Кенеди, дотогава вече гаджета, се завърнаха в университетите. — Тази ще е моя. Очаквам да вляза във владение на… първи юни 1987 година.

— Шампанското ще е от мен — подхвърли Ерин и всички се засмяхме.

Тази сутрин за пръв и за последен път видях на едно място целия персонал на Джойленд, нает за през лятото. Събрахме се в концертната зала „Сърф Одиториъм“, където се изявяваха второразредни кънтри певци и застарели рокаджии. Бяхме почти двеста души. Повечето бяха като нас с Ерин и Том — студенти, готови да работят срещу нищожно заплащане. Видях Рози Голд — вече беше с циганската си премяна и с големи обици, тоест беше влязла в ролята на гадателка. На сцената застана Лейн Харди, сложи на катедрата микрофон и го изпробва, като няколко пъти го почука с пръсти. Пак беше с широкополата шапка, палаво накривена на една страна. Не знам как ме различи сред толкова хора, но ме поздрави, като докосна периферията й. Отвърнах му с подобен жест.

Той си свърши работата, слезе от сцената и седна до Рози, която му пазеше място. Иззад кулисите с енергична стъпка се появи Фред Дийн.

— Седнете, моля, седнете всички. Преди да бъдете разпределени по екипи, собственикът на Джойленд и ваш работодател ще ви каже няколко думи. Моля, аплодисменти за господин Брадли Истърбрук.

Покорно заръкопляскахме, когато иззад кулисите се появи възрастен мъж, придвижващ се с предпазливата походка на човек с проблеми в тазобедрените стави, в гърба или и в двете. Беше висок и смайващо слаб и носеше черен костюм, с който повече приличаше на погребален агент, отколкото на собственик на увеселителен парк. Продълговатото му бледо лице беше обсипано с бенки. Бръсненето сигурно беше истинско изтезание за него, но резултатът беше отличен. Абаносовочерната му коса, очевидно докарана до този цвят по химически път, беше сресана назад и разкриваше силно набръчканото му чело. Приближи се до катедрата и сплете костеливите си пръсти. Забелязах торбичките под хлътналите му очи.

Старостта се втренчи в младостта и ръкоплясканията на младостта постепенно стихнаха.

Не съм сигурен какво очаквахме: може би с гробовен глас, подобен на Йерихонска тръба, да възвести как смъртоносна епидемия ще покоси всички ни. После той се усмихна и лицето му грейна като лампичките на джубокс. Стори ми се, че чувам как сезонните работници облекчено въздъхнаха. По-късно узнах, че през онова лято Брадли Истърбрук беше навършил деветдесет и три.

— Приятели — подхвана той, — добре дошли в Джойленд. — Странно, но се поклони, после застана зад катедрата. Няколко секунди нагласява микрофона (който запука и затрака), без нито за миг да откъсва от нас хлътналите си очи. — Виждам мнозина стари познайници и съм щастлив, че отново са с нас. А на вас, новаците, пожелавам това лято да е най-успешното в живота ви досега, мерило, по което да преценявате всяка бъдеща работа. Несъмнено пожеланието ми е ексцентрично, но човек, който дълги години управлява увеселителен парк, трябва да е ексцентричен и особен. Едно ви гарантирам: друга такава служба няма да имате.

Огледа ни и попипа още веднъж многострадалния микрофон, после продължи: