Джойленд

Не си направих труда да повторя, защото вятърът щеше да заглуши думите ми. Оставаше ми да се надявам, че тя няма да натисне червения бутон, когато съм на върха. Докато кабинката се издигаше към самото сърце на бурята, отново блесна мълния, този път придружена от силен гръм. Гръмотевицата сякаш събуди Лейн — той вдигна глава и ме погледна… не, опита се: очите му вече не бяха забелени, но гледаха в противоположни посоки. Кошмарният образ завинаги остана запечатан в съзнанието ми и още ме спохожда в най-неочаквани моменти: когато минавам през пункт за пътна такса, когато си пия кафето сутрин, а водещите от Си Ен Ен бълват лоши новини, когато ставам да пикая в три сутринта — време, наречено от някой поет „час на вълка“.

Лейн отвори уста и отвътре бликна кръв. От гърлото му се изтръгна звук, напомнящ стърженето на цикада. Тялото му се загърчи. Стъпалата му забарабаниха по стоманения под на кабинката, сякаш той танцуваше степ. После застинаха и главата му отново клюмна напред.

„Дано си мъртъв — помислих си. — Дано този път си мъртъв.“

Колелото отново ме понесе надолу, поредната светкавица освети „Мълния“. Видях релсите да просветват за миг и си помислих: „Можеше да съм на неговото място.“ Поредният порив на вятъра разлюля кабинката. Вкопчих се в предпазния лост, Лейн заподскача като голяма парцалена кукла.

Ани гледаше нагоре, като присвиваше очи срещу дъжда. Беше от вътрешната страна на перилата, до мотора. Дотук добре. Свих длани като фуния и се провикнах:

— Червеният бутон!

— Виждам го!

— Изчакай, докато ти кажа да го натиснеш!

Земята се приближаваше. Стиснах пръта. Когато покойният (надявах да е мъртъв) Лейн Харди беше на контролния пулт, виенското колело винаги спираше плавно, а горните кабинки само леко се полюшваха. Нямах представа как ще е с аварийното спиране, но скоро щях да разбера.

— Сега, Ани! Натисни го сега!

Хубаво, че се държах здраво. Кабинката се закова на около три метра от платформата и на около метър и половина от земята. И се килна. Лейн политна напред и се изгърби над предпазния лост. Машинално го сграбчих за ризата и го дръпнах назад. Едната му ръка тупна в скута ми, аз отвратено изпъшках и я изблъсках.

Предпазният лост отказа да се отключи, така че се наложи да се провра под него.

— Внимавай, Дев!

Ани стоеше до кабинката и протягаше ръце, сякаш да ме хване. Опряла беше на корпуса на мотора пушката, с която отне живота на Харди.

— Дръпни се назад — извиках и прехвърлих крак през кабинката. Отново проблесна мълния. Вятърът изсвири пронизително и колелото му отвърна със зловещ вой. Улових се за една подпора и се измъкнах от кабинката. Дланите ми се плъзнаха по мокрия метал и аз паднах. Приземих се на колене. След секунда Ани се озова до мен и ми помогна да се изправя.

— Добре ли си?

— Да.

Само че не бях. Светът кръжеше пред очите ми, всеки миг щях да припадна. Наведох се, пъхнах глава между коленете си и задишах дълбоко. Замайването продължи още секунда, после започнах да се овладявам. Изправих се отново, като внимавах да не правя резки движения.

Трудно бе да се прецени при този проливен дъжд, но бях почти сигурен, че Ани плачеше.

— Трябваше да го застрелям. Щеше да те убие. Нали? Моля те, Дев, нали щеше да те убие? Майк каза така и…

— Не си го слагай на сърцето — той не заслужава. И нямаше да съм първата му жертва. Убил е четири жени. — Спомних си предположението на Ерин за годините, през които не беше имало (по-точно не бяха открити) трупове. — Може би повече. Със сигурност са повече. Трябва да се обадим на полицията. Има телефон в…

Понечих да посоча към „Залата със загадъчните огледала“, но тя сграбчи ръката ми:

— Не! Недей! Още не.

— Ани…

Тя доближи лице до моето, сякаш искаше да ме целуне, само че тъкмо сега не й беше до целувки.

— Как ще обясня присъствието си тук? Нима мога да им кажа, че в стаята на сина ми посред нощ се е появил призрак и му е съобщил, че ще умреш на виенското колело, ако не ти се притека на помощ? Не бива да замесваме Майк и ако ми кажеш, че съм го превърнала в лигаво мамино синче, аз… аз ще те убия.

— Не — промълвих. — Няма да ти го кажа.

— Е, как тогава съм се озовала тук?

Отначало нямах отговор. Спомнете си колко бях изплашен. Всъщност „изплашен“ е меко казано. Бях в шок. Вместо към залата с огледалата я поведох към вана и й помогнах да седне зад волана. Заобиколих и се настаних до нея. Вече ми беше хрумнала идея. Беше простичка, тъкмо затова смятах, че ще мине. Затворих вратата и извадих портфейла си от задния джоб на джинсите. За малко да го изпусна на пода, докато го отварях, толкова силно трепереха ръцете ми. Намерих куп хартийки, но нищо за писане.

— Моля те, кажи, че имаш писалка или молив, Ани.

— Погледни в жабката. Ти ще позвъниш на полицията, Дев. Аз ще се върна при Майк. Ако ме арестуват, задето съм напуснала местопрестъпление… или за убийство…