— Мистериозно ли прозвучах? — попита той.
— Прозвуча като някой, който не желае да обсъжда предпоследния си брак с човек, с когото току-що се е запознал.
— Страхотно. Колко много може да каже човек с едно помръдваме на китката.
— Как се чувства дъщеря ти?
— Не много добре. Физически е добре, но е разстроена. От мен — също.
— От теб?
— Отново й прецаках всичко. Веднъж да стане център на внимание и…
— Сигурна съм, че не мисли така.
За последните пет минути тя бе успяла да се застъпи по веднъж и за Лизи, и за Натали, и се зарече да не казва повече нищо добро за никого от близките на Тъкър до края на свиждането. Така звучеше безинтересно и скучно, и любезно, и точно като човек, от когото един саможив, болен култов музикант би се отегчил, ако изобщо разбираше нещо от саможиви, болни култови музиканти, а тя не разбираше нищо от това. Напълно възможно беше тези хора всъщност да са гадни. Тя беше видяла Натали само за две секунди в коридора, но тези две секунди бяха отрезвяващи: от тях ставаше видно, че богатите и красивите наистина са различни. „Сигурна съм, че не мисли така“… Откъде ще знае тя какво си мисли дъщерята на фотомодел?
— Познаваш ли много хора в Лондон?
— Не. Лизи и Нат. И теб, нали сега си в Лондон.
— Значи не си бил бомбардиран от посетители?
— Още не. Но доколкото разбрах, неколцина са се запътили насам.
— Наистина ли?
— Да. Нат и Лизи решили с мъдрите си мозъци, че всичките ми деца трябва да дойдат да ме видят, преди да ритна камбаната. Така че очаквам още три деца и една бивша съпруга.
— И как се чувстваш?
— Не съм във възторг.
— Разбирам.
— Истината е, Ани, че няма да мога да издържа това нещо. Ще трябва да ме измъкнеш оттук. Ако живееш в малко крайбрежно градче, далече-далече от тази болница, това ще бъде идеалното място за мен да отдъхна. Сигурно и за Джаксън ще е интересно.
За миг Ани забрави да диша. Тя беше съчинила това изречение няколко пъти, откакто той се беше обадил, за да й каже за произшествието, макар в неговите уста то, разбира се, да звучеше по-добре и леко да се различаваше от нейната редакция. Тя не би се сетила да използва думи като „далече-далече“ и „отдъхвам“. След като възобнови дишането си, малко по-шумно, отколкото възнамеряваше, мислите й се насочиха към разписанието на влаковете. По принцип възнамеряваше да хване този от два и дванайсет, ако няма някаква сериозна или поне правдоподобна причина да остане в Лондон. Ако Джаксън се върнеше от магазина за играчки навреме, можеха да се хвърлят с някое такси до „Кингс крос“ и да са в Гулнес преди четири и половина.
— Какво ще кажеш? — Тя не само бе забравила да диша, но и това, че участва в разговор с реален човек.
— Не съм сигурна, че на Джаксън ще му бъде много интересно. Самото място не е много интересно, особено по това време от годината.
— Още ли имаш акулско око?
— Имам доста акулски части.
— Това ще стигне за един чудесен следобед.
Проблемът беше, че тя просто не можеше да престане да бъде досадна, отзивчива, разумна и добра. Нямаше нищо, което да желае повече от това да се грижи за Тъкър в Гулнес, докато той се възстанови, но това желание беше една неясна, опасна прищявка, родена от неразумно увлечение. Преди всичко той беше преживял инфаркт, а не лека настинка. Вероятно не се нуждаеше от одеяла, грейки и домашно приготвена супа, защото не се знаеше дали някое от тези неща няма да го убие. А да го отвлече от семейството му щеше да е нередно, неправилно и нахално. Тя се стараеше да мисли разкрепостено, но все пак вярваше, че семейството е нещо важно и че бащите имат дълг към децата си, а Тъкър няма право да се крие от тях от неудобство, страх или и двете. Всички тези съмнения я водеха до нежеланото заключение, че Тъкър е реален човек с реални проблеми и нито той, нито проблемите му могат така лесно да се настанят в живота и къщата й в Гулнес. Но ако съмненията я водеха до такива заключения, то тя не държеше непременно да ги следва.
— Не знам дали ще мога да се грижа за теб. Имам предвид какво са ти направили и какво още трябва да се прави?
— Направиха ми ангиопластика.
— Добре. Но не знам какво е това и няма да мога да ти направя друга такава.
— Господи, не искам от теб такова нещо.
Дали само си го въобразяваше, или в тази част от разговора имаше нещо неприлично? Или дори едновременно неприлично и префърцунено, тъй като тя отказваше да направи определени неща, а той я уверяваше, че няма да ги иска. Почти сигурно беше, че това е само в нейното въображение. Може би, ако беше приела офертата на Барнзи онази вечер, сега нямаше да е толкова напрегната.
— Какво е това?
— Пускат в теб едни балончета и после ги взривяват, за да ти прочистят артериите.
— Значи си претърпял операция? През последните трийсет и шест часа?
— Нищо особено. Вкарват ти балончетата с катетър.
— И освен това искаш да избягаш от децата си, когато са прелетели половината свят, за да ти дойдат на свиждане?
— Да.
Тя се засмя. Това „да“ звучеше убедено.
— Синовете ти ще летят над Атлантика… — колко годишни са?
— Около дванайсет.
— За да разберат, че баща им е напуснал болницата и е неоткриваем.