Джулиет гола

Когато Лизи си тръгна, той взе книгите, които Ани му бе донесла, и прочете отзивите, отпечатани на кориците. Сториха му се обещаващи. Тя беше единственият човек в тази страна, а може би и изобщо, която разбираше какво му трябва и му го бе доставила, и той изпита празнота от нейната липса и от липсата на такива приятели, които биха се погрижили за него. Ани беше доста по-хубава, отколкото бе очаквал, макар да бе от жените, които не си представят, че имат някакви шансове срещу жена като Натали, която добре съзнаваше въздействието, което имаше върху мъжете. И тъй като не знаеше, че е хубава, много се стараеше да бъде привлекателна по други начини. И поне, що се касаеше до Тъкър, усилията й не бяха напразни. Наистина можеше да си представи как си почива в някое сурово, но красиво морско градче, разхожда се по скалистия бряг с Джаксън и с някое куче, което можеха да наемат за случая. Кой беше този филм от английския период, където Мерил Стрийп все се взираше в морето? Може би Гулнес беше нещо подобно.

Джаксън се върна от магазина за играчки заедно с Натали, която носеше огромна пластмасова торба.

— Май ти е провървяло — каза Тъкър.

— Аха.

— Какво си избра?

— Хвърчило и футболна топка.

— Ясно. Аз пък си мислех, че ще си избереш нещо, с което да се занимаваш тук.

— Натали каза, че ще ме изведе навън да си поиграя. Може би, преди да отидем на зоопарк следобед.

— Натали ще те води на зоопарк?

— Ами като няма кой друг.

— Сърдиш ли се, Джаксън?

— Не.

Не бяха си казали нищо съществено след злощастното медицинско събитие. Тъкър не знаеше какво да каже, как да го каже или дори дали си струва да го казва.

— Тогава защо не искаш да говориш с мен?

— Не знам.

— Съжалявам за случилото се — каза Тъкър.

— Тази топка е професионална. С такава играят в Англия и в други страни.

— Супер. Ще ми покажеш разни трикове, когато изляза.

— Ще можеш ли да играеш футбол?

— По-добре от всякога.

Джаксън тупна топката в пода.

— Може би не тук, Джаксън. Някой наоколо може да си почива.

Туп.

— Сърдиш ми се.

— Просто си тупкам топката.

— Знам защо се сърдиш. Обещах ти да не се разболявам.

— Обеща ми, че не можеш да умреш, ако предишния ден си се чувствал добре.

— Умрял ли ти изглеждам?

Туп.

— Защото не съм умрял. Освен това истината е, че предишния ден не се чувствах добре.

Туп.

— Добре, Джак. Дай ми топката.

— Няма.

Туп, туп, туп.

— Добре, ще ти я взема.

Тъкър отметна чаршафите с престорена решителност.

Джаксън нададе писък, хвърли топката на баща си и се строполи на пода с ръце на ушите.

— Хайде, Джак — каза Тъкър. — Нищо не се е случило. Помолих те да спреш да тупкаш, ти отказа, но сега вече спря. Нямаше да те набия.

— Не ме е страх от това — отвърна Джаксън. — Лизи каза, че ако си напрегнеш сърцето, ще умреш. Не искам да ставаш от леглото.

Браво на Лизи.

— Добре — каза Тъкър. — Тогава не ме принуждавай.

Важното е да слуша, помисли си Тъкър. Но вече нямаше да може да се преструва на обикновен татко на първокласник.

Джеси и Купър цъфнаха същия следобед, чорлави, объркани и сърдити. И двамата носеха айподи, и двамата слушаха хип-хоп с едното ухо. Слушалките, които бяха извадили от ушите си в случай, че баща им вземе да каже нещо, за което им пука, висяха свободно.

— Здравейте, момчета.

Синовете му смотолевиха нещо за поздрав, но звуците не стигнаха до ушите му, а се разпиляха по пода в далечния край на леглото му, откъдето чистачът по-късно щеше да ги измете.

— Къде е майка ви?

— Ъ? — каза Джеси.

— Добре е — каза Купър.

— Приятели, не искате ли да изключите за малко тези джаджи?

— Ъ? — каза Джеси.

— Не, мерси — каза Купър. Каза го любезно и Тъкър разбра, че всъщност отказът му е насочен към някакво съвсем различно предложение — за питие или за балетен спектакъл. Тъкър направи жест, показващ, че иска да си поговорят без звукова бариера. Момчетата се спогледаха, вдигнаха рамене и прибраха айподите в джобовете си. Отстъпиха не защото беше техен баща, а защото беше по-възрастен и защото лежеше в болнично легло; вероятно щяха да направят същото и за някой парализиран пътник в автобуса. С други думи, те бяха свестни деца, но не бяха негови деца.

— Попитах къде е майка ви.

— А, разбрах. Отвън в коридора е. — Най-често говореше Купър, но някак си създаваше впечатлението, че говори и от името на своя брат близнак. Може би заради начина, по който двамата стояха един до друг с отпуснати ръце и гледаха напред.

— Не иска ли да влезе?

— Май не.

— Не искаш ли да я доведеш?

— Не.

— Исках да кажа иди да я доведеш.

— А. Добре.

Двамата отвориха вратата, надникнаха в коридора първо надясно, после наляво и помахаха на майка си да дойде.

— Но той иска да дойдеш. — И след кратка пауза: — Не знам защо.

— Не иска да влезе — каза Купър.

— Но ще влезе — каза Джеси.

— Добре.

Тя не влезе.

— Къде е?

Те бяха заели предишната си позиция, застанали мирно един до друг, вперили погледи пред себе си. Може би, като изключваха айподите, те по някакъв начин изключваха и себе си. Бяха в режим пасивна готовност.

— Може да е отишла до тоалетната? — предположи Купър.

— Сигурно — потвърди Джеси. — И сигурно вътре има някой.

— Сигурно — каза Тъкър.