Джулиет гола

Отново слушаха „Голата“. Цяла седмица бяха слушали пиратски записи на парчета от албума „Джулиет“. Дънкан беше направил девет различни плейлисти, спазвайки реда на песните в тавата, а изпълненията бяха от различни концерти по време на турнето ’86. По някое време Джина заяви, че предпочита студийните албуми, изтъквайки аргумента, че в тях няма непрекъснати пиянски крясъци върху любимите й парчета.

— Коя е моята какво?

— Твоята… Как я нарича той? „Принцеса Невъзможна“?

— Не знам. Повечето жени, с които съм имал връзка, са били доста свестни.

— Но той има предвид друго, не мислиш ли?

Дънкан я погледна. Досега никой не бе понечил да спори с него относно текстовете на Тъкър Кроу. Не че Джина наистина спореше с него, но обмисляше някаква своя интерпретация, различна от неговата, и това го правеше раздразнителен.

— Какво има предвид тогава, о, велики кроуложе?

— Извинявай. Не исках да… Не се правя на експерт.

— Добре — каза той и се ухили. — Защото тази работа отнема известно време.

— Несъмнено. Но не е ли тя Принцеса Невъзможна заради това, че е недостижима? А не заради това, че е невъзможна като характер?

— Ето това — каза той великодушно, — му е великото на изкуството, не мислиш ли? То може да означава най-различни неща. Но, така или иначе, тя е била доста труден човек.

— Но в първата песен…

— „А ти си?“

— Да, точно. В нея се пее…

— „Казаха ми, че да говоря с тебе / е все едно да дъвча бодлива тел с афти в устата / но ти никога не си ме наранила“.

— Как се връзва това с невъзможния характер? Щом като никога не го е наранила.

— Вероятно е станала невъзможна по-късно.

— Аз пък си мислех, че става дума за това, че е недостъпна. Нейно Височество там горе, а той, принизен, в подножието й.

Дънкан почувства, че го обзема лека паника — онова парване в стомаха, което човек изпитва, когато си спомни, че е оставил ключовете си на масата в кухнята миг след като е затворил входната врата отвън. Той бе вложил доста време и енергия в невъзможността на Джулиет. Ако не беше разбрал нещата правилно, какъв се явяваше?

— Не — отсече той.

— Е, ти разбираш повече от мен. Но ако все пак е имал предвид това…

— Макар да не е…

— Добре, но да оставим Тъкър и Джулиет, интересно ми е по принцип — имал ли си такъв случай? Където знаеш, че топката е висока за теб?

— Сигурно. — Той прехвърли справочника със своите сексуални връзки, по-голямата част от който се състоеше от празни картончета, провери на Н за „Невъзможна“ и на Т за „Топка, висока“, но не откри нищо. Сещаше се за приятели, които бяха преживели нещо такова, но истината беше, че Дънкан никога не би понечил да хлътне по такава магнетична жена като Джулиет, пък и изобщо по някаква магнетична жена. Той си знаеше мястото — не на един, а на два етажа по-долу, за да бъде осуетена и най-малката вероятност за контакт. От неговата позиция изобщо не се мяркаха никакви недостъпни жени. Ако въпросната сграда беше универсален магазин, то той се намираше в подземния етаж при лампите и чиниите, а Джулиетите бяха в сектора за дамско бельо, на два ескалатора разстояние.

— Разкажи.

— Е, сещаш се. Най-обикновен случай.

— Как се запознахте?

Дънкан осъзна, че след като се бяха озовали в царството на пренебрегнатите, вече беше длъжен да разкаже нещо, иначе положението ставаше безутешно. Никой не е чак такъв загубеняк, че да няма в живота си дори загуба. Той се опита да изфантазира екзотиката, която Джина вероятно очакваше да чуе; представи си тежък грим, сложни прически, лъскави дрехи.

— Помниш ли една банда на име „Хюман лийг“?

— Да! Разбира се! Боже мой!

Дънкан се усмихна загадъчно.

— Ти си излизал с момиче от „Хюман лийг“?

Дънкан изтръпна. Вероятно съществуваше уебсайт, където можеше да се види списък на мъжете, с които момичетата от „Хюман лийг“ бяха излизали, и тя лесно щеше да провери.

— Е, не, не. Моята… бивша не беше точно член на „Хюман лийг“. По-скоро някакво подобие. В колежа. — Така по̀ биваше. — Същата работа, синтезатори и странни прически. Но беше съвсем за кратко. Тя се хвана с басиста на някаква друга банда от осемдесетте. А ти?

— С един актьор. Той спеше с всички от колежа по сценични изкуства. Аз обаче бях достатъчно глупава да си помисля, че съм различна.

Добре му се получи, мислеше си Дънкан. Двамата бяха сродни отритнати души. Но продължаваше да го тревожи мисълта, че може би е живял две десетилетия с погрешно схващане за отношенията между Тъкър и Джулиет.

— Мислиш ли, че е важно? Дали Джулиет е невъзможна в смисъл на непоносима или невъзможна в смисъл на недостижима?

— В какъв смисъл важно? За кого?

— Не знам. Просто ще се чувствам малко тъпо, ако през цялото време съм мислил погрешно.

— Как може да мислиш погрешно? Та ти знаеш за този албум повече от всеки друг на планетата. Но все едно. Както ти самият каза, няма такова нещо като погрешно.