Джулия

— Не трябва да се страхувате от Магнус, защото бил лош. Магнус не прилича на никой друг. Той винаги е бил ужасно различен. Той има самообладание. Понякога си мисля, че Магнус не е от този свят или че е на хиляда години и е защитен от неведома черна магия. Не престанах да се страхувам от Магнус от както навърши три години. Той вече имаше стара и силна душа. Мисля, разбира се, че не сте била права да го напуснете и се надявам с всички сили, че ще се върнете при него.

Лили пиеше чай и след като каза тези думи отпи една малка глътка, показвайки ясно, че има нещо да добави. След като чу да описват така мъжа й, Джулия се запита колко ли пъти Лили беше мислила за него с тези думи: „стара и силна душа“. Беше характерно за романтичния начин, по който тя възприемаше Магнус.

— Във всеки случай — започна отново Лили, — тъй като е в стила ви да не се съобразявате с моите съвети, не мисля, че ще последвате веднага и този.

— Имате ли новини от него? Как е той?

— Отчаян. Просто отчаян. Разбира се, аз не можах да му дам и най-малкото зрънце утешение. А ако можех — това би било голяма радост за сърцето ми, знаете. Наистина ще съжалявам за него, ако вие никога не се върнете при него.

— Не мога.

— Той ви обича. Тъй като съм единственият друг човек, когото Магнус някога е обичал, с изключение на Кейт, съм абсолютно сигурна в това.

— Моля ви, Лили, не говорете така. Това е непоносимо за мен.

След известно мълчание двете жени обърнаха поглед към парка и Джулия попита: „Ядосан ли беше?“.

— Не бих нарекла това яд — каза Лили. — Беше много наскърбен.

— Лили, трябва да ми обещаете, че няма да му казвате къде живея. Няма значение кое е в мой интерес, както казвате вие, или в интерес на Магнус. Моля ви, не му казвайте. Обещайте ми. Моля ви.

— Ще ви обещая всичко, което искате. Но ще ви го обещая с по-леко сърце, ако и вие ми обещаете нещо. Бих искала да ми кажете, че ще размислите за възможността да се върнете при мъжа си.

— Но Лили, аз купих къща — каза Джулия, почти смеейки се. — Купих мебели. Това е… просто не е възможно да се покажа пред Магнус. Не мога да ви обещая това. Всъщност, направо ми е невъзможно да мисля за Магнус.

— Все пак имам чувството, че само това правите. — Лили отправи към Джулия въпросителен поглед. Тъй като тя не реагира, продължи:

— Това, което се случи с Кейт, не е ничия грешка, скъпа. Вие двамата направихте това, което трябваше, с голяма смелост. Спомняте ли си, че на следствието ви поздравиха и двамата?

— За нещастие, не мога да направя нищо.

— Би било жалко, ако не сте могли или не сте искали да го чуете.

Лили си даде сметка, че въвлича Джулия в неща, които тя не би могла да погледне открито преди да са минали поне няколко месеца, и устоя на желанието да влезе в ролята на защитник на Магнус относно смъртта на Кейт. Фактите около смъртта на племенницата все още изпъкваха в съзнанието й поне така силно, както и у Джулия. Лили знаеше (и чудесно разбираше), че Джулия беше рухнала след това. Разбираше също, че тя бе започнала да търси нова къща един или два дни след като излезе от болницата, където беше под въздействието на успокоителни. Джулия напусна болничната си стая, само за да отиде на погребението на Кейт и това беше грешка. Това бледо, разстроено, натъпкано с лекарства създание, следвано от фотографите под дъжда — малко вероятно беше Джулия да си спомня тази сутрин. Несъмнено беше започнала да се приготвя за бягството след завръщането си в Гайтън Роуд; може би не е могла дори да погледне Магнус в очите. Разбира се, смъртта на Кейт беше ужасна. Беше се задушила, поглъщайки парченце месо. След като се обадили в „Бърза помощ“ и дълго чакали линейката, докато детето се задушавало, обхванати от паника Магнус и Джулия решили да направят спешна трахеотомия. Когато накрая линейката дошла, Кейт била изгубила цялата си кръв. По думите на Магнус, Джулия останала много спокойна, напълно се владеела: станала странна чак на другия ден. Дори сега, каза си Лили, тя е в трескаво състояние, а и пие прекалено много джин.

— Хайде, разкажете ми за тази къща — каза тя. — На кой номер е на Илчестър Плейс?

— 25-ти.

— Колко любопитно е, че сте избрали точно това място.

А може би и не толкова, след всичко. Лондон е пълен с повторения и съвпадения.

— Какво точно искате да кажете, Лили?

— Брат ми посещаваше често една къща на Илчестър Плейс преди много време. Когато беше в Кембридж. Предполагам, че един от неговите приятели живееше там.

Тази забележка пробуди една позната горчивина у Джулия:

— Магнус и неговите приятели! Колко мъчително е всичко това. Сигурно, защото има толкова стара и силна душа…

— Да, сигурно — отвърна Лили, позасегната.

— Моля ви, извинете ме, Лили — побърза да каже Джулия. — Не можем ли просто да бъдем приятелки. Да забравим Магнус? Искам да започна нов живот; трябва да живея сама, не мога да понеса мисълта за Магнус и ме е страх да го видя. Но държа много на вашето приятелство.

— Вие го имате, скъпа Джулия. Аз ви желая само доброто. Ние сме приятелки.

Джулия почувства, че ще заплаче.