Джулия

Джулия обърна глава и погледна книгите, наредени на малката етажерка до леглото. Беше приключила с романа на Соул Белоу и й оставаше да прочете „Воденичният камък“ от Маргарет Драбъл, „Досиетата на Белия дом“, „Златният бележник“ от Дорис Лесинг и „Замъкът на еднорога“ от Айрис Мърдок. Всичко това беше прекалено възбуждащо за съзнанието й в този момент. Кейт и Магнус… Намеците и предупрежденията на мисис Флъд рисуваха една чудовищна възможност: съзнанието на Кейт я ненавиждаше и си служеше с гнева на Магнус, подхранваше го, измъченото съзнание на Кейт бродеше из тази къща… И всичко това беше реално. Тя го изживяваше.

Трябваше също да се обади на мисис Пинър. Тя беше в такова състояние преди тръгването си, че не можа да й опише какво беше видяла в банята.

В този миг Джулия забеляза една друга книга, която скоро беше сложила на етажерката, наполовина скрита сред купчината джобни книги. Беше „Кралският град Кенсингтън“, подаръкът на Лили. Трезви и разумни факти, няколко анекдота, цветни картинки — точно това, което й трябваше — идеално сънотворно. Сложи тежкия том пред себе си и започна да го разгръща, четейки мимоходом някои пасажи.

Важни личности живели в Кенсингтън през XVIII век… Кенсингтън, селище… Политическа история на кралския град… (Градините на Кенсингтън)… Принцовете на търговията… Знаменитият мистър Прайс, обесен заради кражба на куче… След като прочете тъжната история на мистър Прайс, Джулия обърна страницата и попадна на заглавието: „Престъпления, фантоми и къщи, обитавани от духове“. Обърна няколко страници, като реши, че е по-добре да не чете подобна глава, но любопитството й надделя и тя започна отначало. Най-напред й се стори, че няма нищо по-увлекателно от списъка на видните личности в началото на главата. Авторът беше издирил известен брой истории за обитавани от духове къщи и ги беше разказвал с простичък, цветист стил. Призракът на една монахиня без глава в един „чифлик“ в Лексам Гардънс; две сестри, които се самоубили в една къща на Пемброк Плейс и които виждали след това да се разхождат хванати за ръка по време на пълнолуние; „бащата на семейството“ от Едуардс Скуеър, който през 1912 година, обсебен от духа на своя луд прадядо, се обличал екстравагантно според модата от миналия век и стигнал дотам, че убил всичките си деца. Джулия четеше с отегчение тези истории. После едно изречение и един адрес я накараха да подскочи:

„Едно от най-ужасяващите и смущаващи убийства в Кенсингтън бил случаят с Хедър и Оливия Ръдж, които живели на Илчестър Плейс 25. Една от последните жени, осъдени на смърт във Великобритания, Хедър Ръдж, американка, купила къщата на Илчестър Плейс от архитект, който я построил за себе си през 1927 година, но трябвало да я напусне две години по-късно поради семейни проблеми. По онова време мисис Ръдж, разделена със съпруга си, имала репутацията на блестяща и до някъде твърде свободна в държанието си компаньонка. В действителност в нейните среди често я смятали за «прахосничка». (Еда Ролф даваше да се разбере, че е имала слабост към красивите младежи и богатите бизнесмени от Сити.) Един от нейните съвременници, автор на сборници от сладникави стихотворения и на поредица «възпитателни» романи, който имал известен успех, я беше описал по следния начин: «Малко лице, с изключително живо изражение, в което красотата и алчността се сливаха по тревожен и фатален начин. Суета, разбира се, но ние намирахме в нея неотразим чар.» Раждането на едно момиче дванадесет години след покупката на къщата, по време на войната не навредило кой знае колко на кариерата й на компаньонка, вече доста позападнала. Моралът на тази богата и вече не много млада плей-гърл, чиято известност била отминала от шест-седем години, не интересувал вече никого, освен ограничен брой хора.

Събиранията обаче продължили, по-рядко и със значително по-малък блясък отколкото в миналото, после напълно престанали. До 1950 година не се чуло нищо повече за Ръдж. През тази година името на Оливия Ръдж — тогава на девет години — било споменато по повод на смъртта, причинена от задушаване в Холанд парк, на едно дете на четири години — Джефри Брейдън от Аботсбъри Клоуз. В деня преди неговата смърт група от десетина деца, която пресата веднага нарече «малките терористи от Холанд парк», очевидно ръководена от Оливия, измъчвали малкия Брейдън. Според един от пазачите на парка на другия ден Оливия и още няколко деца отново преследвали и малтретирали малкия Брейдън. Тогава пазачът разпръснал децата и посъветвал Брейдън да се прибере вкъщи. По-късно, на връщане в тази част на парка, той открил трупа на малкото момче в храсталаците до една стена. Интересът на обществото и на полицията се отвърнал от бандата деца, когато се разбрало, че над малкия Брейдън е извършено насилие преди да умре. Впоследствие заради това убийство бил обесен един скитник.