Джулия

А сега трябваше да се оправя с куфарите и всичко останало. Опита се да отвори вратата на колата и тъй като копчето не помръдна, натисна по-силно. Беше заключена. Джулия извади един ключ от джоба си, но това беше ключа от къщата с яркожълтата панделка. Като се наведе, видя, че другите ключове се полюляват на таблото. Безпомощна, почувства сълзи да напират в очите и. Какво облекчение, че Магнус не беше тук. „Джулия, ти си абсолютно неспособна. Питам се дали някога ще направиш нещо както трябва“. Или мрачна, брутална присъда: „Типично“. Тъй като беше адвокат, Магнус притежаваше цял арсенал от техники, за да внуши, че други хора, и особено жена му, нямат съвсем здрав разум.

— Слава богу — възкликна тя, като забеляза, че от страната на платното стъклото на Роувъра беше спуснато, въпреки че вратата също беше заключена. „Типично“ или не, Джулия почувства това като добро предзнаменование за първия си ден в новата къща. Може би Магнус нямаше да успее да я открие — поне не по-рано от една-две седмици.

Мисълта за Магнус я накара да си спомни за малкото момиче, сякаш имаше някаква връзка помежду им. Докато пъхаше ръката си в колата, за да отвори вратата, Джулия реши да опита да я намери в Холанд парк. Отхвърли представата как момиченцето и тя са седнали на пейката една до друга и си приказват. Зад тази картина се криеше друга, пълна с ужас и отчаяние; Джулия почувства как тя се възстановява в съзнанието и, както през седмиците, прекарани в болницата, и решително я прогони. Трябваше да мисли за багажа и за растенията; една от саксиите беше счупена; парче печена глина, дълго близо двадесет сантиметра, се беше отчупило и се виждаше черна зърнеста пръст, прорязана от фини бели коренчета. Джулия си даде сметка, че беше купила къщата на Илчестър Плейс по същия начин, както беше взела Магнус за съпруг: набързо.

Но това беше нейната къща, купена с нейни пари: първото и наистина свободно действие, откакто преди единадесет години се беше омъжила за Магнус. Тогава през 1963-та, тя беше млада жена на двадесет и пет години, хубава, почти красива, със забележителни къдрави коси и нежно, гладко, щастливо лице. „Лице на младо момиче от платното на някой импресионист“, казваше баща и. Сега и се струваше, че тези години от училището и от колежа (беше учила в колежа Смит), преминаха в някакво друго състояние, твърде различно от самата нея. Освен лекциите и няколко преподаватели, нищо друго не я беше привличало или вълнувало. Един студент по литература от Колумбийския университет, голям, силен евреин, бе отнел девствеността и. Неговият начин на ухажване се състоеше предимно във вицове за Лайънел Трилинг и сексуалния живот на известни поети; бяха гледали заедно цял куп френски филми.

Имаше и други момчета, но никой не успя да се доближи до истинската Джулия повече от студента от Колумбийския университет; тя не спа с никой от тях. След изпитите започна да работи за групата „Тайм-лайф“, в отдела за документация на „Спортс Илюстрейтид“, но в края на първата година напусна, след като чу млада жена, която смяташе за своя приятелка, да я нарича „мръсна наследница“. Изпита облекчение: знаеше, че не е компетентна в работата си и успя да изкара цяла година само защото шефът на службата — женен мъж на име Робърт Тилингаст, имаше слабост към нея. Тя също го харесваше, но не чак дотам, че да се съблече в негова компания, което по всичко личеше, беше целта му. След това прекара шест месеца при родителите си, като четеше романи и гледаше телевизия, все повече и повече уплашена от света извън къщи и университета.

После, един ден срещна в ресторанта приятелка от Смит Колидж, която и каза, че издателят, при когото работи, търси млада жена за редактиране на текстове; седмица по-късно имаше нова работа. Изпитваше почти механично, неодушевено удоволствие, когато коригираше университетски учебници; обичаше да казва, че от всяка нова книга научава нещо. Нае апартамент близо до 70-та улица Запад. Сякаш се беше заселила в едно изцяло работно съществуване, глупаво, несъзнателно: да се качи на автобуса, за да отиде на работа (по принцип рядко вземаше такси), да пише писма, да коригира ръкописи, да вечеря с този или онзи, без да престава да мисли, че се наблюдава как играе някаква роля, като че ли животът още не беше започнал. После, една сутрин се събуди с Робърт Тилингаст в леглото си и, обхваната от паника, реши да напусне Ню Йорк и да отиде в Англия. „Щом съм неспособна да се движа нагоре, ще се придвижвам по хоризонтала“ — обясни тя на приятелите си. Робърт Тилингаст я изпрати с кола до летището; той се питаше какво ще стане с нея. „Аз също се питам“ — отговори тя.