Джулия

Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.

Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.

И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.

Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.

Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.

Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.

Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.

Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.

Лъщящи като кости чела, скелети от чадъри срещу почти невидимото небе и размитожълтия фон, който разстилаха фенерите и фаровете на колите — това беше светът от нейните сънища.

Джулия направи усилие да се държи изправена на краката си. Малко движение щеше да излекува тези ужасни кръгове, които играеха пред очите й. Младите хора, които вече бяха отминали, станаха най-обикновени младежи; минаващите мъже и жени бяха просто уморени от работния ден и от ходенето. При мисълта, че нейното малко сако с цвят на препечен хляб струваше сигурно половината от заплатата на който и да е от тези минувачи, сърцето й се сви. Познато усещане, ехо от предишната й личност. Магнус я беше накарал да си го купи. А може би й го е купил той с нейните пари. След толкова години това не би променило много нещо, но би предпочела да го е купил той. Материалните придобивки бяха срамни. В такъв случай защо бе купила къщата?

Тя е била избрана. В това се състоеше последната тайна.