E. L. James - Fifty Shades Freed

- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

- Да, благодаря - каза тя тихо.

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.

- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.

Тя се изчерви като по поръчка.

- Много мило, наистина, господин Грей - озъби се.

„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето“.

- Имате ли палто? - попитах.

- Сако.

Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче - вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше