Един от нас

В началото той не ни забелязва, играе си с ключовете. Тя спира на няколко метра от колата и той вдига отнесен поглед. Може би е пиян, макар тя да не мисли така. Винаги се е контролирал, дори прекалено. Вероятно просто е изморен и си позволява да го показва, когато няма кой да го види. Той е поостарял, посивял е повече, отколкото е очаквала, но очите му са все така леко присвити. Изглежда малко над петдесетте, спретнат и леко тъжен. Не може да я познае, но все пак се усмихва. Хубава усмивка — някога може и да е представлявала нещо, но вече не хваща око.

По това време за първи път се появява другата кола, далеч надолу, по другия път. Отначало и аз не я забелязвах, а тя пък — изобщо. Сега просто го гледа втренчено и мълчи. Неадресираната усмивка не е достатъчна. Искаме той да знае кои сме. Връзката е двупосочна. Тя не може да я прекъсне сама.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита той най-сетне, взирайки се в нея. Стои с гръб към колата. Не е уплашен — няма причина, но започва да усеща, че това не е случайна среща. Пред него стои слабичка жена, облечена с хубаво палто, което предполага доверие, но и често се използва за прикритие. И все пак у нас има нещо, което го смущава, напомня му какъв е бил някога.

— Здравей, Рей! — казва тя и млъква в очакване той да си спомни.

Може би нещо в лицето й му напомня за една усмивка отпреди много време. Очите му се отварят по-широко и увереността му донякъде се възвръща, а чертите на лицето му малко се поотпускат. Така е в живота. Те се вглеждат един в друг, ала сега моето внимание е съсредоточено върху звука на колата. Знам, че приближава — голяма, сребриста и бърза.

— Ти си Лаура, нали? — пита накрая Рей. Нейното име е все още там, най-отгоре в съзнанието му. Може би винаги е било така — неговото име също е било в нейното съзнание.

Той кимва:

— Да, това си ти — изсмива се с кратък, объркан смях и пъха цигара в устата си. — Никога не забравям лица.

Левият му клепач се спуска бавно, несигурно. Той завърта колелцето на запалката и я поднася към лицето си.

Намигването е като да се завърнеш на площадката от своето детство и да видиш, че твоята люлка все още не спряла да се люлее, сякаш си слязъл от нея преди миг. Това е достатъчно.

Първият изстрел минава право през лявото му око и изплюва от задната страна на черепа пихтия с размерите на бейзболна топка. Той все още се опитва да се дръпне назад, когато следващият куршум разкъсва слабините, а друг разплесква гърлото му. Свлича се на земята и краката му потръпват спазматично, докато ние пристъпваме и заставаме над него.

Кучето наблюдава всичко това от мястото си край стената, но то си има свои проблеми, а и Рей тъй или иначе ще умре.

Тя не спира да стреля, докато не изпразва пистолета. Тялото е вече неподвижно и това, което някога е било над раменете, просто го няма. Единствено цигарата е почти непокътната, стисната между устните, които са като извадени от кошче за отпадъци в зала за аутопсии. Тя решава да остави всичко така.

Аз пъхам ръка в нейния джоб и изваждам друг пълнител. Ръцете й силно треперят и според мен тя вече знае, че се е провалила. Докато се опитва да презареди, най-сетне чува шума от колата, носеща се към нея. Вдига рязко глава.

Веднага разбирам, че това не са полицаи и че съм виждал някъде тази кола. Лаура не разбира. Тя не знае какво да мисли. Умът й е твърде празен и затормозен, за да взема решения. Това го прави тялото й.

Оттегляме се назад, препъвайки се в собствените си крака, и хвърляме пистолета. После се обръщаме, хукваме в очакване да умрем и само се питаме защо това продължава толкова дълго.

Поглеждаме назад за момент и виждаме, че колата е спряла насред кръстовището. Вратите са отворени и две фигури са се надвесили над останките на Рей. Мъжете са еднакви на ръст, с еднакви светлосиви костюми, а в очите им има нещо нередно.

Единият вдига пистолета, другият вика: „Ужас! Ужас! Ужас!“ с толкова дълбок и силен глас, че се чудя как сградите наоколо не падат. Той се обръща бавно към нас, а уличната лампа точно над него създава впечатлението за ореол от жълта светлина.

Изчезваме зад ъгъла преди той да ни забележи и тичаме, докато се стопим в мрака.

Част първа „РЕМтемпс“

1.

Когато будилникът ми ме настигна, аз се намирах в един бар в Енсенада, наливах се с топла бира и се опитвах да си напомням, че не съм убивал никого. Малък мошеник!