Един от нас

Свалих халата си от закачалката на задната страна на вратата и напъхах в него Лаура Рейнолдс, а окървавения стар халат натъпках в кошчето, където сигурно щеше да си стои поне две години, като се има предвид как поддържам домакинството си. Лаура все още беше в безсъзнание, но това вероятно се дължеше на медикаментите — бузите й вече се бяха позачервили, а комбинацията от добре направените шевове и „Скинфикс“-а придаваха на ръцете й малко по-добър вид. Сега, след като кръвта бе отстранена, се виждаха две неща — тези разрези не бяха особено дълбоки и не бяха единствените. Светлите, стари белези до тях показваха, че днешният опит за влизане в тунела не е бил първият от този вид. Но доколкото разбирах, тези предишни опити не бяха направили него по-малко привлекателен в нейните очи, нито пък нея — по-мъдра.

Пренесох Лаура в другата спалня колкото се може по-внимателно и я сложих в леглото. Завих я с няколко свои стари палта и засилих отоплението.

След това се върнах във всекидневната и накарах телефонния секретар да повтори съобщенията, които му бяха предадени. Те бяха три — и трите от Стратън. Първото беше любезно, второто — със служебен тон. Третото гласеше: „Обади се в офиса! Веднага!“

Времето изтичаше. Взех си кафе и разказах на Дек цялата история.

* * *

През петте месеца, откакто работех със спомени, г-ца Рейнолдс беше сред най-честите ми клиенти. Въпреки че тогава не знаех името й, тя ми беше прехвърляла един и същ спомен шест пъти.

Споменът беше следният. Тя стои до едно поточе в някаква малка горичка зад къщата, където живее. Не зная на колко години е, но вероятно е на около петнайсет. Денят е горещ и в късния следобед тя отива в гората за нещо важно. Основното впечатление, което получавах, бе за очакване и ранимост, а самият спомен винаги ме караше да се чувствам много млад. Лаура стои там в очакване, когато изведнъж върху нея пада някаква сянка, тя поглежда нагоре и вижда майка си — много висока и доста слаба жена с буйна червено-кафява коса. Лаура бавно вдига поглед, докато стигне до лицето на майка си. На това място в спомена тя понякога се нуждаеше от малка почивка до явяването на изражението, което виждаше. Ярост, примесена с известно злорадство.

Споменът винаги свършваше най-неочаквано в този момент и аз така и не успявах да разбера какво означава този поглед и какво се е случило след това. Всъщност изпитвах известно задоволство, че не зная. Спомени като този ми помагаха да разбера защо човек би пожелал от време на време да се отървава от тях.

Един ден миналата седмица, като се върнах от басейна на хотела в Санта Барбара, където разпусках, открих, че в електронната ми поща има съобщение от непознат адрес. Реших да проверя от кого е още преди да го прочета — някои хора така програмират пощата си, че веднага след отваряне на съобщението получават обратна информация. Основният код не ми даде основания за съмнения, но въпреки това направих копие на харддиска, без да отварям съобщението.

Съобщението бе от същата тази жена. Никога до този момент не бяхме влизали в личен контакт — всички отношения минаваха през брокерите на „РЕМтемпс“ на принципа на двустранната поверителност, но тя намекваше за спомена и аз се сетих коя е. В съобщението се казваше, че би искала да приема нещо, за което щяла да си плати добре.

Погледах парчето хартия, след това го запалих и оставих да изгори в един пепелник. Остатъка от деня прекарах около басейна, а вечерта — в един бар на „Стейт стрийт“ близо до плажа, където играх билярд и бъбрих празни приказки с местните посетители.

Когато се прибрах, намерих още едно съобщение от същия адрес. В него имаше и телефонен номер. Споменаваше се цифрата двадесет хиляди долара.

Погледах известно време някакъв филм по телевизията на хотела, но нали знаете как се чувства човек в такива случаи! Подсъзнанието моментално взема решение и независимо колко го отлагаш, вече знаеш какво ще направиш.

Към полунощ излязох от стаята на хотела и се върнах в бара. Там, откъм задната страна, имаше телефонна будка, която не се виждаше много-много, и аз навъртях номера от съобщението.

Обади се женски глас, който звучеше доста нервно, и ме накара да опиша спомена в подробности. След това ми каза какво иска. Имала един друг спомен, който обикновено не бил проблем. Преди десетина години отишла на почивка на Баха, в Енсенада, с един мъж, когото била срещнала неотдавна. Постояли малко там, мотали се из околностите, хапвали морски деликатеси и се забавлявали добре. След това се върнала.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Наскоро срещнала друг мъж. Много й харесвал. Даже си мислела за нещо по-сериозно. Най-напред щели да изчезнат за известно време заедно — за да бъдат сигурни един в друг. Той настоявал да отидат в същия град, в който тя била с другия мъж преди толкова години. Опитала се да предложи да отидат някъде другаде, но Енсенада вече се била превърнала в нещо като многозначителна шега помежду им и сигурно щяло да бъде доста странно, ако продължавала да настоява да не ходят там.