Единственият оцелял

По пътя насам Кавано бе поизмил малко саждите и кръвта от лицето си. Бе си облякъл спортното сако, дънките и пуловера, които Джейми му бе купила, прикривайки изолирбанда на рамото си. Бейзболната шапка, която Джейми бе проявила инициативата да включи в покупките, скриваше опърлената му коса и той вече можеше да се изправи, без да привлича ничие внимание.

Сега огледа унилата улица, застанал пред мотела, докато Джейми влезе в офиса да запази стая.

След малко излезе, показвайки му ключа, прикрепен към голям жълт пластмасов куб.

— В брой ли плати? — попита той.

— Да. Казах на администратора, че кредитната ми карта е открадната.

— Обяснение като всяко друго.

— Вероятно е свикнал да получава пари в брой от такива като нас. Сигурно си мисли, че сме дошли тук да правим секс. — Джейми подкара колата навътре в мотела. — Разбирам защо не искаш да плащам с кредитна карта. Да не оставяш следа. Но на теория никой не знае за мен, нали така?

— На теория — отвърна Кавано. — Не съм казвал на никого от Протектив Сървисис. Нито дори на Дънкан.

За миг той си припомни обезобразеното лице на Дънкан и мъката и яростта му се засилиха.

Джейми спря колата срещу предпоследното бунгало.

— Ами тогава не проявяваш ли по-голямо внимание, отколкото е необходимо? — Тя поклати глава. — Чакай, знам какво ще кажеш. Няма такова понятие като „по-голямо внимание“.

Въпреки чувствата си в момента, той успя да се усмихне.

Джейми излезе от колата, отиде до вратата на бунгалото и я отключи.

Кавано отвори задната врата на колата, взе няколко пакета, които биха отвлекли вниманието на някой евентуален наблюдател — хората много обичаха да гледат пакети, — и с възможно най-твърдата си крачка влезе в бунгалото.

Две обикновени легла с избелели покривки. Масата бе изподраскана. Малкият телевизор бе захванат за стената. Мокетът бе тънък. Огледалото на бюрото бе пукнато в единия ъгъл.

— Каза, че искаш нещо долнопробно — обади се Джейми.

В стаята миришеше слабо на цигарен дим.

— Нямаше свободни стаи за непушачи — добави Джейми.

— Няма нищо. — Кавано сложи пакетите на масата, седна на леглото и се отпусна по гръб, затваряйки очи и чакайки замайването да премине. — Добро скривалище. Чудесно се справи.

— Ще донеса водата и другите неща от колата.

След като свърши това, Джейми затвори вратата и я заключи.

Проснал се на леглото, без да отваря очи, Кавано усети, че тя го гледа.

— Да не паля ли лампите? — попита Джейми.

— Не ги пали.

— Какво още да направя за теб?

— Донеси ми вода. Дай и малко тиленол.

— Раната да не се е инфектирала?

Той преглътна капсулките с вода.

— Сигурно. — Кавано се надигна с усилие. — Няма да е зле да проверим.

6.

Горещият душ обливаше Кавано, водата биеше наведената му глава и се спускаше на криволичещи вадички по гърба му. Той вдигна глава и подложи лице и гърди под горещите струи. Чувстваше се толкова слаб, че трябваше да седне.

Завесата на душкабината не бе дръпната. С очертана срещу светлината от огледалото фигура, Джейми свали седалката на тоалетната чиния. После седна и опряла лакти на коленете си, го загледа.

Макар че светлината дразнеше очите му, тя му даде възможност да види кръвта, пръстта и саждите, отцеждащи се в сифона на пода. Натърка главата си с шампоан и част от опърлената му коса си замина заедно с него.

— По краката и гърдите имаш синини и охлузвания — каза по едно време тя.

Докато пътуваха насам, с краткотрайни почивки той й бе разказал какво бе станало. И отново го бе накарала да се почувства горд, защото само слушаше, без да го прекъсва с възклицания на ужас, преглъщаше емоциите и от време на време задаваше уточняващ въпрос.

— Ударил съм се сигурно когато съм се търкалял надолу по дерето — отвърна той. — Знаеш ли, от теб би излязъл добър оперативен работник. Бързо схващаш. Имаш добър нюх, макар и да не знам откъде си се сдобила с него.

Със сериозност, само подчертаваща красотата й, Джейми каза:

— Нюха го имам от това, че живея с теб. — Тя запретна ръкави и насапуниса гърба му. — Кажи сега защо Прескот е искал да избие целия екип?

— И кои бяха ония в хеликоптерите? — добави Кавано. — Държаха се като добре обучена група за специални поръчения.

— Ами ударната група в склада?

— Имаха необходимите неща, но тактиката им бе конвенционална. Не бяха така дисциплинирани като ония от хеликоптерите. Когато щурмуваха стълбите, изведнъж се спряха, сякаш се бяха изплашили или нещо такова.

Кавано спря душа. Водата капеше от него и за момент нито той, нито Джейми помръдваше.

— Време е май — каза той. — Спомняш си какво трябва да се направи?

— Много ясно ми обясни.

— Добре.

Кавано пое дълбоко дъх, вдигна дясната си ръка към лявото рамо, отлепи краищата на изолирбанда, изпусна бавно въздуха си, пое дълбоко нова глътка и започна да дърпа лентата. Залепящата се страна на лентата се отделяше бавно от кожата му. Не искаше да го направи бързо и рязко, защото не биваше да разкъсва и разширява раната. Но така болката бе по-голяма. След като свали изолирбанда, от раната потече кръв, но не толкова, колкото бе текло, преди да я залепи с него.