Единственият оцелял

Асансьорът пълзеше нагоре и стрелбата спря. Кавано си представи как Прескот е замрял на място и се ослушва, после се спуска към стълбите, водещи към следващия етаж, и тежките му стъпки затрополяват нагоре. Макар и с наднормено тегло, Прескот можеше да стигне до следващото ниво преди асансьора.

Над главата си Кавано чуваше проскърцването на колелата и тихото бръмчене на двигателя, дърпащ асансьора. Долу подът на кабинката избухна в пламъци в момента, в който Кавано пак чу характерното туп-туп-туп по вратата на втория етаж и куршумите раздраха отново задната стена на кабинката. Ако Прескот използва бутилка вместо заглушител, помисли си Кавано, изстрелите досега да са я направили на парцал. Явно е минал на нещо друго, може да е увил някоя дреха около цевта. Но платът също всеки момент щеше да стане на дреб и Кавано си даде сметка, че отсега нататък изстрелите на Прескот ще бъдат достатъчно силни, за да се чуват от улицата.

Колелетата спряха да се въртят. Бръмченето на двигателя секна. Асансьорът потръпна и спря. Единственият звук, който остана, бе пукането и съскането на пламъците по пода на асансьора. Жегата бе толкова силна, че Кавано трябваше да отдръпне лице от отвора.

После друг звук привлече вниманието му, а може би си въобразяваше — едва чутото скърцане на панти.

Кавано изгаси фенерчето. Някой отваряше бавно вратата на асансьора. Прескот сигурно бе застанал отстрани. Кавано бе сигурен в това — сигурен, че Прескот няма да застане директно срещу вратата, само и само да не се превърне в мишена. И отстрани, през леко отворената врата, Прескот щеше да види само пламъците. Ще отвори ли вратата повече, запита се Кавано, или ще приеме, че куршумите и пламъците са си свършили работата?

Сърцето на Кавано бясно блъскаше в гърдите. Усещайки засилващата се отдолу топлина, той вдигна глава към третата врата горе, която излизаше на таванските помещения. Асансьорът не се качваше дотам, нито пък вратата бе направена за пътници. Наполовина по-малка от вратите на другите етажи, тя бе предвидена за влизане на персонала по поддръжката — оттам те се промушваха, за да смажат колелетата и въжетата.

Вратата долу изведнъж се отвори докрай. Отдръпнал се да погледне от подходящ ъгъл, Прескот би могъл да разбере, че Кавано не лежи прострелян на пода. Тъй като бе невъзможно асансьорът да се задейства отвън, без да се влезе вътре, да се затвори вратата и да се дръпне решетката, на Прескот нямаше да му отнеме почти никакво време да разбере, че Кавано сигурно се е промъкнал през отвора в тавана на кабинката. Трябваше само да вдигне цевта нагоре, да натисне спусъка и…

Тъй като имаше нужда и от двете си ръце, Кавано отново набута фенерчето в джоба на сакото си. С тупкащо от болка рамо, той хвана стоманеното въже и се заизтегля нагоре. Стигнал до таванските помещения, Кавано се стисна с дясната ръка за въжето и протегна лявата към вратата. С отчаяно усилие той я натисна, отвори я, хвана се за касата с едната, а след това и с другата ръка, и едва потиснал болезнения стон, се изтегли в потъналия в мрак таван.

От направената гимнастика фенерчето се измъкна от джоба му. Веднага след като изтропа долу, таванът на кабинката стана на решето от изстреляния отдолу откос. Куршумите се забиха в тавана на асансьорната шахта, но Кавано вече се бе изтърколил от вратата, удряйки се в нещо, което му заприлича на куфар. Той го грабна и с трескави движения го набута в шахтата. Като чуеше падането му, Прескот можеше да си помисли, че го е улучил и че това, което е паднало, е тялото му.

Последният откос обаче не бе заглушен. Съседите вероятно ще го чуят и ще звъннат в полицията, помисли си Кавано.

Това бе първата грешка, която Прескот бе направил. Дори и да нямаше пожар, той повече не можеше да си позволи да остане тук. Но тъй като на това отгоре имаше и пожар, трябваше да си тръгне моментално, иначе рискуваше да попадне в клопка. Съседите сигурно вече бяха видели дима от къщата и бяха позвънили на пожарната. Въпреки шума от пожара, на Кавано му се стори, че някъде отдалеч вече се чува едва доловимият вой на сирените — още една причина Прескот да се измъква по най-бързия възможен начин.

Проснал се на прашния под и разтривайки гърба си там, където го бе ударил, Кавано поемаше въздух без дим, макар че скоро вече и тук нямаше да е така. За да забави това, той затвори вратата към асансьорната шахта, спирайки притока на кислород надолу. До този момент отдолу идваше слаба и потрепваща светлина и Кавано изведнъж се оказа неподготвен за почти абсолютния мрак, в който попадна. Сивата светлина на деня едва си пробиваше път през зацапаните миниатюрни прозорчета. В никакъв случай не би могъл да се промъкне през тях. Единственият начин бе капандурата на тавана.

Да, но под нея дали нямаше да го чака Прескот с готов за стрелба автомат? Отвън сирените сякаш звучаха вече по-наблизо. Трябва да приема, че е решил, че ме е убил, и си е тръгнал, помисли си Кавано. Иначе още малко — и пожарът няма да ме пусне да изляза.