Единственият оцелял

Адаптиралото се към мрака зрение различи някакви едри форми недалеч от него, които Кавано помисли за големи кашони. До тях имаше изправен човешки силует — манекена на шивачката. Знаеше, че капандурата излиза на площадка на стълбите от втория етаж и за да я отвориш оттам, трябваше да я дръпнеш надолу и тя падаше, като в същото време от нея се разгъваше дървена стълба. Опитвайки се да се ориентира, той се помъчи да познае в коя посока е вратата. Докато през цепнатините в шахтата се процеждаше дим, Кавано я заобиколи пълзешком. Опипвайки пътя си, ръцете му изведнъж напипаха дървената стълба, сгъната върху капандурата. Сега трябваше само да натисне и…

Ами Прескот? Ако съм сгрешил и сега той ме чака отвън?

Кавано бе подгизнал от пот. Зад себе си чувстваше настъпващата жега. Извърна глава и видя, че през цепнатините вече прозират потрепващи пламъци. Сирените се чуваха съвсем ясно.

Прескот си е отишъл! Просто трябва да си е отишъл!

Кавано натисна капандурата.

Нищо не се случи.

Той натисна по-силно. Никакъв резултат.

Сигурно натискам откъдето не трябва, помисли си той. Сигурно натискам откъм пантите.

Той припълзя до другия край и натисна силно надолу.

Капандурата продължаваше да не помръдва от мястото си.

Задавяйки се от праха, който бе вдигнал, той огледа капандурата от единия до другия край. Пламъците, облизващи асансьорната шахта, вече бяха достатъчно ярки, за да види, че първия път бе натиснал там, където трябва. Пантите бяха от другата страна — там, където бе натиснал втория път. Виждаха се съвсем ясно. Той трескаво припълзя пак към края без панти и натисна надолу с всичка сила — но капандурата изобщо не помръдна. От външната страна явно имаше резе, което не й позволяваше да се отвори самичка.

Димът бавно пълзеше към него.

Той стана и подскочи няколко пъти върху капандурата, надявайки се да пробие дупка в дървото, през която да провре ръка и да отмести резето.

Дебелото дърво не поддаваше.

Той се извърна и огледа кашоните, манекена, после още един куфар — каквото и да е, само да свърши работа. Наведе се пак към капандурата, кашляйки. Може би ще успея да развия пантите, помисли си той. Как? Откъде да намеря отвертка или нещо такова…

Очите му се насълзиха. Димът от шахтата затъмняваше пламъците в кабинката. Ще се мотая тук, докато припадна, мина му през ума. Вече започваше да губи равновесие от липсата на кислород. Независимо каква сила му придаваше паниката, организмът му бе стигнал границата на издръжливост. Ако вдишаше още малко дим…

Тогава не дишай, каза си Кавано.

Сдържайки дъха си, той извади пистолета и се прицели в дървото до пантите. Дулото бе само на петнайсетина сантиметра от него, насочено така, че куршумът да се забие под пантата и да повреди винтовете.

За да предпази очите си от разхвърчали се трески, той извърна глава встрани, преди да дръпне спусъка. Трясъкът от изстрела го блъсна в тъпанчетата. Все още сдържайки дъха си, той се прицели отново — този път от другата страна на пантата — и пак извърна глава, преди да дръпне спусъка. Откатът отхвърли отмалялата му ръка, а ушите му писнаха.

В пистолета му имаше девет патрона — осем в пълнителя и един в цевта. Страхувайки се да не припадне, той продължи да дърпа спусъка, снишавайки глава сред разлетелите се трески. Изпразни пълнителя, сложи нов от джобчето на колана си и изстреля още осем куршума, но този път около другата панта. После пак извади празния пълнител, отново го замени с последния пълен и продължи да стреля по пантите.

Запазвайки последния патрон, в случай че Прескот е долу и го чака въпреки пожара, Кавано пъхна пистолета в кобура и скочи на капандурата. Чу как дървото изскърца… скочи отново… скърцането премина в пукот… скочи трети път и пропадна надолу заедно с капандурата.

Падайки, той успя да се хване за краищата на отвора, увисна, видя пламъците, пробиващи си път през вратата на асансьора, и се пусна.

Падна на площадката и се претърколи. Ударът в земята разтърси тялото му, изкара му въздуха и трескаво гърчещите се дробове го принудиха да поеме глътка дим.

От най-горната площадка искаше да влезе в една от стаите, но когато опипа пред себе си, усети само празно пространство и разбра, че стаята не е в тази посока и замалко не се търколи по стълбите надолу към пламъците, препречващи пътя към входната врата. С обилно сълзящи очи, застанал на четири крака, той се обърна намясто и продължавайки да опипва пътя с протегнати напред ръце, запълзя през гъстия дим към стаята.

Ръцете му обаче вече не искаха да го слушат. Коленете отказваха да се местят. Липсата на кислород го парализираше. Отгоре му падаше сякаш огромно одеяло и го задушаваше.

Точно в този момент го подхванаха някакви ръце. Усети, че го влачат нанякъде, далеч от пламъците, лакомо поглъщащи вратата на асансьора. Нещо се затръшна, явно врата, която спря притока на дим. Ръцете отново го повлякоха, изтегляйки го покрай някакви смътни очертания, които приличаха на легло, после го поведоха към някаква отворена врата и изведнъж го изведоха на балкона, към който той се бе стремял през цялото време.