Единственият оцелял

В купето беше толкова горещо, сякаш колата всеки момент щеше да се самозапали. Той свали стъклото, включи двигателя и погледна в огледалото. Видя, че откъм източния край на гробищата приближава камион с плоска платформа и дъсчени прегради. Вероятно това беше камионът на пазача, който идваше да провери защо се стреля или да изпълни обичайната си работа.

Джо можеше да потегли към западния край на мемориалния парк и след това по обходния път да се насочи към изхода в източната част, но той знаеше, че няма време за губене. Обхвана го усещането, че твърде дълго беше разчитал на късмета си, чуваше как сърцето му туптеше подобно на часовник на бомба със закъснител. Реши да направи обратен завой, но не успя да го стори с една маневра.

Даде на заден ход и натисна педала за газта толкова силно, че гумите изсвириха по паважа. Хондата рязко тръгна назад. Джо удари спирачките и отново даде газ. Инстинктът му спаси живота.

Щом даде газ към приближаващия камион, задното стъкло откъм страната на шофьора точно зад главата му експлодира и върху задната седалка се изсипаха хиляди стъкълца.

Не му беше необходимо да чуе изстрела, за да разбере какво се е случило.

Погледна наляво и видя мъжа с червената хавайска риза, който стоеше на склона на хълма в стойка на човек, който стреля по някого. Той беше блед като възкръснал мъртвец и облечен като за коктейл.

Някой крещеше пресипнало и бълваше проклятия. Блик. Той изпълзя от микробуса, докато клатеше зашеметено набитата си глава, като ранен в кучешки бой питбул, и пръскаше кървава пяна от устата си.

Втори куршум се вряза в колата със силен тъп звук, последван от кратък заглъхващ звънлив удар.

С устрем подобно на горещ вятър, който блъска отворени и разбити прозорци, хондата изведе Джо от обсега на стрелбата. Той профуча стремително покрай возилото на пазача с такава скорост, че камионът се отклони от пътя, за да се разминат, макар че не съществуваше и най-малка опасност от сблъсък.

Докато шофираше, зърна облечени в черно хора, които се отдалечаваха от зейналия гроб като нещастни духове; мина покрай друга заупокойна служба, където скърбящите седяха прегърбени на столовете, сякаш искаха да останат завинаги с покойника; профуча и покрай едно азиатско семейство, което поставяше чиния с плодове и кейк върху пресен гроб. Мина покрай една необикновена бяла църква, която, осветена от ранното следобедно слънце, хвърляше изкривена сянка. Колата му профуча и покрай една бяла гробница, която блестеше като алабастър в жегата в Калифорния. Джо караше безразсъдно, очаквайки да го преследват, което не се случи. Беше сигурен също, че пътят му ще бъде препречен от внезапно появили се полицейски коли, но те все още не се виждаха, когато хондата профуча с пълна скорост през отворените порти и излезе от гробището.

Премина под магистралата „Вентура“, изплъзвайки се сред предградията в долината Сан Фернандо.

Докато трепереше от напрежение на червения светофар, Джо наблюдаваше шествие от дузина стари модернизирани автомобили, които минаваха по пресечката, карани от членове на автомобилния клуб, които отиваха на съботна екскурзия. Всяка от дванайсетте коли беше истинско произведение на изкуството.

Докато наблюдаваше колите, Джо изпита странно усещане, което беше едновременно болезнено и ободряващо.

След една пресечка премина покрай един парк, където въпреки жегата младо семейство с три весели деца хвърляха фризби.

С разтуптяно сърце Джо намали скоростта на хондата. Той почти се качи на тротоара, за да ги погледа.

На един ъгъл две очарователни руси момичета колежанки, очевидно близначки, облечени с бели шорти и стегнати бели блузи се държаха за ръце и чакаха, за да пресекат улицата. Бяха като пролетна вода в непоносимата горещина. Нереални момичета. Неземни създания на фона на оцветения от смога бетонен пейзаж. Чисти, спокойни и лъчезарни като ангели.

Времената се бяха променили. Това беше станало по някакъв необясним начин, но несъмнено се бяха променили.

Не. Не времената, не градът. Джо се беше променил и се променяше, чувстваше как в него става някаква промяна, която беше неудържима като океански прилив.

Мъката му беше толкова силна, колкото и през ужасната самотна нощ, отчаянието му така дълбоко, каквото беше винаги през последната година, но въпреки че в началото на деня той беше потънал в меланхолия и жадуваше смъртта, сега отчаяно искаше да живее. Имаше нужда да живее.

Катализаторът, който предизвика тази промяна, не беше близката му среща със смъртта. По него стреляха и почти го улучиха, но не това отвори очите му за чудото и красотата на живота. Нищо по-просто от това.