Елементарните частици

Живеем днес в едно напълно ново царство
и плетеница обстоятелства обгръща нашите тела,
къпе нашите тела
в сияние от радост.
Онова, което хората от миналото са влагали като
предчувствие в музиката,
ние днес превръщаме в обикновена реалност.
Онова, което за тях е било недостъпно, абсолютно,
за нас е близко и познато.
Но ние не презираме онези хора;
знаем какво дължим на техните мечти,
знаем, че без тяхната история, преплела радости
и болки, нямаше да бъдем нищо,
знаем, че докато са се лутали в мрака, дълбоко в себе си
те са носили нашия образ, отвъд омразата и страха,
пишейки ред по ред собствената си история.
Знаем, че без тази дълбоко стаена надежда те не биха оцелели.
не биха дори съществували без мечти.
Сега, когато ние живеем в светлината,
когато едва ли не докосваме светлината
и тя къпе нашите тела,
обгръща нашите тела
в сияние от радост,
когато сме досами реката,
в следобеди без край,
когато светлината край телата ни е вече осезаема,
когато стигнахме до крайната си цел
и оставихме далеч назад един свят на разлъка,
на разлъката на умовете,
за да се къпем в постоянната и плодовита радост
на един нов закон,
днес
за първи път
можем да отбележим края на старото царство.

Част първа Изгубеното царство

1

1 юли 1998 година, се падаше в сряда. Ето защо Джерзински съвсем непринудено въпреки необичайния характер на това, което му предстоеше, организира почерпката по случай напускането си във вторник вечерта. Хладилникът марка „Бранд“, приклекнал под тежестта на контейнерите с ембриони, пое в утробата си и бутилките шампанско; по принцип той служеше за съхранение на обичайните химикали.

Четири бутилки за петнайсет души бяха необходимият минимум. Впрочем всичко беше на минимума: интересите, които ги свързваха, бяха повърхностни; една непредпазливо изречена дума, един поглед накриво и току-виж компанията се разпаднала, всеки щеше да хукне към колата си. Намираха се в облицовано с бели плочки сутеренно помещение с климатик и плакати на германски езера по стените. Никой не предложи да се снимат. Постъпилият в началото на годината млад изследовател с брада и глуповат вид си тръгна само след няколко минути, оправдавайки се, че имал проблеми с гаража. Сътрапезниците постепенно започнаха да се чувстват все по-неловко; не след дълго идваше сезонът на отпуските. Едни щяха да се приберат по домовете си, други щяха да се отдадат на зелен туризъм. Разговорите вървяха все по-трудно и те побързаха да се разделят.

В седем и половина всичко бе приключило. Джерзински прекоси паркинга заедно с една колежка, брюнетка с много бяла кожа и голям бюст. Беше малко по-възрастна от него и по всяка вероятност щеше да го замести начело на изследователската група. Повечето нейни публикации се отнасяха за гена DAF3 на дрозофилата; беше неомъжена.

Когато стигна до своята тойота, той протегна усмихнато ръка на спътницата си (докато крачеха редом, вече си представяше как ще направи този придружен с усмивка жест и мислено се подготвяше за него). Дланите им се долепиха и леко се разклатиха нагоре-надолу. Едва по-късно си даде сметка, че на това ръкостискане липсваше топлота; предвид обстоятелствата двамата биха могли да се прегърнат, както правят министрите и някои естрадни изпълнители.

След сбогуването той се качи в колата и изчака пет минути, които му се сториха безкрайни. Защо тази жена не потегляше? Да не би да мастурбира, слушайки Брамс? Или пък, напротив, се отдава на мисли за кариерата и новите отговорности, без да знае дали да се радва или не? Най-сетне голфът на генетичката напусна паркинга и той отново остана сам. Времето беше чудесно и топлината на отминаващия ден все още се чувстваше. През тези първи седмици на лятото всичко сякаш бе замряло в сияйна неподвижност, но Джерзински си даваше сметка, че дните започват да намаляват.