Езерото

Плажът опустя. Останаха единствено небето, вятърът, водата и есенната самота. Гледах я.

Повтарях нещо отново и отново. Име. Спасителят ме погледна.

— Къде я намерихте? — попитах.

— Натам по плажа, в плиткото. Доста време е прекарала във водата…

Поклатих глава.

— Да, така е. Господи, така е.

Хората растат, помислих си. Аз бях пораснал. А тя не се бе променила. Беше си все така мъничка. Все така млада. Смъртта не позволява растеж и промени. Косата й все още бе златна. Винаги щеше да си остане малка и щях да я обичам завинаги. Господи, щях да я обичам завинаги.

Спасителят се опита да заговори отново.

Малко по-късно крачех сам по плажа. Спрях и погледнах към нещо. Точно тук я е намерил спасителят, помислих си.

Край самата вода имаше пясъчен замък. Построен наполовина. Точно по начина, по който ги правехме с Тали. Тя половината, аз другата половина.

Коленичих и видях малките следи, които излизаха от езерото и се връщаха обратно в него, за да не се появят никога повече.

И тогава… разбрах.

— Ще ти помогна да го завършиш — казах.

Направих го. Много бавно достроих останалото, след което станах, обърнах се и се отдалечих, за да не гледам как се руши от вълните. Както се руши всичко останало.

Вървях по плажа обратно към мястото, където ме чакаше и се усмихваше една чужда жена на име Маргарет…