— Младите листенца често имат друг цвят: червен, жълт, та и виолетов, което се дължи на пигмента антоциан. Другояче са оцветени и синьо-зелените водорасли, в които ведно с хлорофила във фотосинтезата участвува и фикоциан.
— Тогава излиза, че са растения. Какво се чудим?
Защото ходят — подметна отново даякът. — Някак особено, ама ходят.
В такъв случай и аз нищо не мога да кажа — съгласи се бракониерът.
А мисълта му нито за миг не можеше да се откъсне от заседналия върху дънера крокодил, в чийто търбух навярно лежеше торбичката с диамантите.
Доктор Пеев добави:
— Срещат се. Рядко наистина, но се срещат. Да не говорим за тия, които се местят с нарастването на коренищата си, да не говорим за гъбите, чийто мицел се развива откъм външната страна и всяка година образуваната окръжност става по-голяма. У нас го наричат „Самодивско хоро“.
— То е друго — каза Садикин. — И бамбукът за една нощ се удължава цял метър.
— Наистина е друго — съгласи се Пеев. — Аз мисля за волеви движения. Има ли такива?
И сам си отговори:
— Има! Толкова странни прояви, че и мен объркват. Ето, непентесът! Ето росянката, ето сараценията! Техните капани задействуват чак след като усетят кацването на плячката. И то не като листата на мимозата, които се свиват при всякакъв допир. Не. Власинките на росянката например не реагират на грубо докосване, да речем от дъждовните капки. Само на съвсем леки насекоми.
— Искате да кажете, че имат нервна система? — схвана мисълта му яванецът.
— Според някои — да. Различна от нашата, но със същите задачи.
— За това са нужни сетива.
— Твърдят, че има и нещо подобно. Хлорофилните зрънца изпълняват ролята на очи. Звукът възприемат с повърхността си. Освен това по някакъв начин долавят електромагнитните полета. И гравитационните. Да не говорим за светлинните лъчи, под чието въздействие листа и цветове сутрин се отварят, а вечер се свиват.
Пангу не можа да се сдържи:
— Всички от моето племе знаят, че и дърветата, и тревите имат душа. Защо се чудите?
Пеев се замисли:
— Напоследък излиза като че ли наистина първобитните представи за света не са били тъй наивни, както ни се струваше някога. А всъщност какво значи „душа“? Усещания, интелигентност, памет, чувства? В това поне сме убедени — че и растенията имат усещания, щом реагират на тях. Имат и памет, някакво подобие. Това се потвърждава в опита с филодендрон, който, веднъж изпитал удара на електрически ток, винаги потръпвал, когато към него се доближавал какъв да е метал. И ненаелектризиран. Тия потръпвания са регистрирани от осцилографа. А може би имат и чувства. Има сериозни доказателства, че реагират на музиката, като в зависимост от жанра увеличават или намаляват добивите. При опити с тъканни култури, при които в едната колба тъканта била заразена с вирус, загинала и другата, незаразената тъкан. Нещо като съчувствие.
Странен шум прекъсна думите му. По съседния дънер сякаш се срина някаква топка. Но тозчас се стрелна обратно нагоре. Пак се спусна и пак, със същата шеметна бързина се изкатери. Както детските топки с ластик.
И тримата го познаха — тупаи, подобно на мишка и катеричка животинче, в действителност родствено на, лемурите.
И съвсем безопасно.
Пеев продължи прекъснатите разсъждения:
— Доскоро осмивахме зоопсихологията — психологията на животните, като я смятахме лъженаука. Вече се примирихме с нея. Аз отивам още по-далеч, събирам материал за нова наука „фитопсихология“ — психология на растенията.
Садикин губеше търпение от тая бъбривост на сътрапезника му. Кога ли щяха да привършат с това ядене, та някак да им се изплъзне?
И го прекъсна иронично:
— Чак дотам — фитопсихология!
— Защо не? Щом притежават усещания, за да бъде осмислено тяхното съществуване, е нужна някаква интелигентност. Ние вече кръстихме изчислителните машинки интелигентни, а растенията по-просто ли са устроени?
— Не естествено, но в машините човекът влага своята логика.
— А как смятате, логиката на природата — тая природа, която е създала самия човек, по-нелогична ли е от човешката?
Пангу вече не се обаждаше, объркан от този разговор, който за него ставаше все по-непонятен.
Накрая не се сдържа.
— Аз си отивам — надигна се той. — Туан Пеев вече си има спътник, с когото да продължи. И си разбират езика.
Пеев направи последен опит да го задържи:
— Сега сме трима, духовете вече не са опасни. Не ни изоставяй!
Даякът тръсна тежката си черна коса:
— Реших. А щом съм решил, ще тръгна!
Сбогува се, нагласи се в прауто и загреба, последван от разочарования поглед на биолога и с нескрито задоволство от Садикин.
Поне единият се махна! Оставаше да се отърве и от другия.
Но се сепна. Ами ако тоя дивак не си отива, а е тръгнал да го предаде на преследвачите му?
Даяките минават за почтени хора, само че днес целият свят се е променил. Никому не можеш да се довериш.
Защо го пусна?
Тревогата стегна още по-силно гърлото му.
Как да се избави и от втория?
Трябваше още да се преструва!
Двамата седнаха отново по местата си да продължат прекъснатата гощавка.