Фаетон

На малка поляна до самия бряг няколко гибона, изглежда, от по-младите, явно си играеха, а не търсеха храна. Ту един, ту друг закриваше очи с длани и на два крака, опипом почваше да гони другарите си, които пък опитваха да се скрият от него, също на два крака, какъвто им е обичаят, когато ходят по земята, с вдигнати нагоре дълги ръце, с които пазят равновесие да не паднат.

В гребане, с провиквания лодкарите продължиха разговора. И Пангу научи за много събития, които се бяха случили в селото в негово отсъствие. Най го разтревожи вестта, че брат му, бащата на Аби, е пострадал на лов. Раненият глиган се метнал отгоре му и разпрал с глигите си крака му. Ей затова вместо него, тръгнал да дири чичо си Аби. Не било опасно. Раната почти зараснала и той опитвал да пристъпва, като се подпирал на окастрен клон. Първите дни както обикновено имало загнояване, но дукунът поставил пиявици и те изсмукали до капка гнойта.

По един фикусов клон, нависнал до сред реката, притичаха някакви животни.

Макак, подгонен от мраморна котка.

Котка по име, а всъщност един дребен леопард. Опасен хищник за дребните горски обитатели: птици, тупаи, прилепи, летящи, жаби и гущери.

Изглежда, доста бе прегладняла, за да нападне маймуна.

За жертвата нямаше изход, клонът свършваше.

И когато звярът вече протягаше нокти да ги впие в тялото му, макакът скочи. Скочи от височина поне десет човешки боя и точно тъй, както Пангу бе гледал на кино скокове от кула в плувен басейн, полетя надолу с главата, цопна в реката и изчезна.

Удави ли се?

Даяките знаеха, че няма да се удави. Макакът е отличен гмуркач.

Ето, изплува и загреба чевръсто към брега.

Котката предпочете да не го преследва повече. Леопардите отбягват водата. Уплаши се и от височината, и от чудовищата, що се въдят в дълбините.

Врътна се назад.

Така, в разговори, в оглеждане на околността, хората не обърнаха внимание на пъплещите от далечината черни облаци. Не обърнаха внимание и на далечния тътен от приближаващите гръмотевици. Та тук не дъждът е рядкост, не и гръмотевиците. Рядкост е да се задържи време без валежи няколко дни поред, както беше досега.

Горската глъчка утихна. Ни чуруликане, ни крясък на птица, ни бръмчене на пчели и бръмбари, ни писукане на комари. Изчезнаха и пърхащите на двойки пеперуди. Всичко живо гледаше да се подслони на сушина. Ето един орангутан, откършил цял бананов лист, бързаше да си стъкми покрив от него. Ето — и гибоните, и макаките се скупчваха край главните стволове, под най-гъстия листак.

Само жабите бяха полудели от радост. Такова квакане — да оглушееш.

Някой от лодката, където беше Аби, се обади:

— Май че и ние трябва да слезем на брега… Да си направим и ние покрив…

Пангу, зърнал в тоя миг обезлистените дървета на Белия вир, направо настръхна:

— Не! Само тук не!

— Защо?

— Защото има зли духове. Видях ги. Те изсушиха дърветата.

Щом става дума за духове, всички се съгласиха с него да не спират, а да продължат пътя си. Не им трябваше беля!

И ускориха гребането — колкото може по-скоро да се измъкнат от това проклето място.

Дъждът настъпи срещу тях не постепенно, отначало с редки капки, които се умножават, учестяват, нарастват, сгъстяват се. Не! Напреде им се зададе същинска стена, ще речеш, не отделни водни капки, а плътна завеса, истински водопад, плиснал направо от небето, който мигновено закри с кристалната си непрогледност света.

Само това — един неразличим грохот от мълниите и сриващите се отгоре водни маси.

Още преди да ги зашибат дъждовните струи, все едно телени камшици, реката се надигна, набъбна внезапно като че ли напомпвана от хилядите ручеи, които се вливаха в нея. И сякаш не наводнение, а втурнала се напред загладена вълна, която връхлетя, подхвана трите лодки и ги понесе обратно въпреки отчаяните напъни на гребците да й се противопоставят.

Чак тогава плисна дъждът, като че се срина отгоре им, като че това отгоре не бяха облаци, а кожени мехове, които изливаха наведнъж съдържанието си, след като невидим великан ги разпореше с огненото си мандоу.

Праутата взеха да се пълнят, да газят все по-дълбоко. И половината от гребците грабнаха бамбуковите ведра, за да изплискват надигащите се по дъното локви.

Пангу дори не можеше да мисли за това. Имаше само една грижа — как да задържи лодката си така, че да не се преобърне, да не се блъсне в брега или в понесените от стихията изкоренени дървета и цели острови зеленина.

Гребеше, гребеше…

Светът изчезна, скрит от кристалната лавина.

А от преумората и пред очите му притъмняваше.

Все пак успя да зърне как другарите му правеха отчаяни знаци да се отклони към брега, където и те опитваха да се доберат. Там въпреки всичко течението е по-спокойно, силата му е попритъпена от плитчината и залятата растителност.

Той напрегна всички сили да ги догони.

Напразно!

Грабнато от клокочещия талвег, под чиито удари като че ли всеки миг щеше да се разпадне, прауто му летеше надолу с кърмата напред.

А Пангу, и той така гърбом, не виждаше накъде се носи сред тоя боботещ ад. Вода отдолу, отстрани, отгоре — отвред.