Фаворит

— Добре. В такъв случай нали няма да ти е трудно да ми отговориш на един малък въпрос?

— Давай.

— С кой конски фургон бе докаран Пелиндръм в Челтнъм?

— А? Наех един. Имам пет бегача днес. Бегачът, кобилата и черният скопен кон пристигнаха с моя фургон. Трябваше да наема един за Пелиндръм, а с първия пътуваше онзи младият, който днес язди Дейн.

— Откъде го нае?

— Защо питаш? — рече Пит. — Знам, че е малко стар и по пътя е пукнал гума, както ти казах, но нищо лошо не е причинил на коня. Не би могъл да му стори нищо, защото иначе нямаше да може да спечели гонката.

— Не, няма нищо общо с това — казах. — Просто исках да зная откъде идва фургонът.

— Не си струва да се купува, ако това имаш предвид. Много е стар.

— Пит, не искам да го купувам. Само ми кажи откъде го нае.

— От фирмата, откъдето обикновено наемам фургони — „Литълпетс ъф Стейнинг“. — Той се намръщи. — Чакай секунда. Отначало ми казаха, че всичките им фургони са наети вече; после добавиха, че могат да ми осигурят конски фургон, ако нямам нищо против, че е стар.

— Кой го докара тук? — попитах.

— Ами един от техните редовни шофьори. Малко ругаеше, че са го накарали да кара такъв стар кокошарник. Каза, че фирмата е закупила от аукцион в Челтнъм два хубави конски фургона преди седмица, и не скри лошото мнение за шефовете си.

— Познаваш ли го добре?

— Добре е силно казано. Често шофира наетите фургони, това е всичко. И винаги е недоволен от нещо. Защо толкова се интересуваш?

— Може да има нещо общо със смъртта на Бил — казах, — но не съм сигурен какво. Можеш ли да разбереш откъде наистина идва фургонът? Да питаш фирмата за наемане? И не споменавай за мен, ако обичаш.

— Важно ли е? — попита Пит.

— Да.

— Тогава ще им звънна утре сутринта — отвърна той.

Веднага след като ме срещна на следния ден, Пит рече:

— Питах за конския фургон. Принадлежал на някаква ферма близо до Стейнинг. Взех адреса и името. — Бръкна с два пръста в горния си джоб на сакото, извади малко парче хартия и ми го подаде. — Фермерът го използва да вози наоколо ловните си коне и детското си шоу със скачачите през лятото. Понякога позволява на фирмата да наема фургона, ако в момента няма нужда от него. Това ли те интересуваше?

— Да, благодаря ти много. — Сложих листчето в портфейла си.

До края на състезанията повторих историята с жицата поне още десетина пъти с надеждата, че някой би могъл да знае защо е била сложена там. Историята бързо се пръсна между присъстващите на състезанията.

Разказах я и на Лю Панейки, елегантният букмейкър, който обикновено приемаше залозите ми. Обеща да „преслуша момчетата“ и да ми каже, ако разбере нещо.

Разказах случката и на Калвин Боун, професионален комарджия, чийто нюх за мръсни дела не бе по-слаб от този на хрътките.

Споделих я и с един дребен човечец, който си изкарваше хляба, като продаваше информация на всеки, който би могъл да плати за нея.

Разказах я и на продавача на вестници, който дръпна мустака си и пропусна един купувач.

Разказах я и на един журналист по конните надбягвания, способен да помирише допинг скандал на километри разстояние.

Съобщих я и на един армейски приятел на Бил; казах и на Клем в стаята за претегляне; споделих я и с главния коняр на Пит Грегъри.

От всички тези приказки, пуснати по вятъра, не успях да науча нищо. А тепърва, предполагах, трябваше да усетя приближаващата се буря.

Осма глава

В неделя сутринта, докато си седях със Сила, децата и Джоан около кръглата кухненска маса и се наслаждавах на обилната домашна закуска, телефонът иззвъня.

Сила вдигна слушалката, но се върна с думите:

— Алън, за теб е. Не си каза името.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката. През прозорците блестеше мартенското слънце и хвърляше отблясъци върху купа с червени и жълти шарки, поставена на телефонната масичка.

— Алън Йорк слуша — произнесох в слушалката.

— Господин Йорк, предупредих ви преди седмица. Решили сте да пренебрегнете предупреждението.

Косите ми настръхнаха. Засърбя ме главата. Гласът беше тъп и съскащ, почти шепнещ, нито груб, нито настоятелен, по-скоро като при обикновен разговор.

Не отговорих.

— Господин Йорк? Още ли сте на телефона? — попита гласът.

— Да.

— Господин Йорк, не обичам насилието. То по-скоро ме отвращава. Не е в характера ми да признавам това, господин Йорк. Но понякога, това според мен е вярно, насилието е единственото средство, с което се постигат резултати. Разбирате ли ме, господин Йорк?

— Да — казах аз.

— Ако обичах насилието, господин Йорк, миналата седмица щях да ви отправя далеч по-грубо предупреждение. Давам ви още една възможност да разберете колко не искам да ви причиня зло. Само си гледайте работата и спрете да задавате глупави въпроси. Това е всичко. Спрете с въпросите и нищо няма да ви се случи. — Настъпи мълчание, после тихият глас продължи леко заплашително: — Разбира се, ако реша, че насилието е абсолютно необходимо, винаги ще намеря някой да го приложи. Няма да има нужда лично да наблюдавам. По този начин няма да е толкова болезнено за мен. Надявам се, че ме разбирате, господин Йорк?