Фаворит

— Да — казах отново. Помислих за Сони, за гадната му усмивка и ножа му.

— Добре, това е всичко. Надявам се, че този път ще бъдете по-разумен. Приятен ден, господин Йорк. — Апаратът изщрака и връзката прекъсна.

Натиснах вилката и позвъних в централата. Когато ми отговориха, помолих госпожицата да ми каже, ако е възможно, откъде беше позвъняването.

— Един момент, моля — каза тя. Страдаше от възпалени сливици. Отново чух гласа й: — Обаждането е минало през Лондон, но по-нататък не мога да го проследя. Съжалявам много.

— Няма значение. Благодаря ви — казах.

— Удоволствието е мое — отвърнаха сливиците.

Поставих слушалката на мястото й и се върнах към масата.

— Кой беше? — попита Хенри, като си мажеше дебело мармалад върху препечената филийка.

— Един човек търсеше куче — отвърнах.

— Или с други думи — каза Поли, — ако не задаваш много въпроси, няма да те лъжат много.

Хенри й се оплези и отхапа голям залък от филийката си. Мармаладът потече в края на устата му. Той го облиза лакомо.

— Хенри винаги иска да знае кой звъни — обади се Уилям.

— Да, скъпи — каза Сила разсеяно, като чистеше яйце от пуловера му, — бих искала да се навеждаш над чинията си, когато ядеш, Уилям. — Тя целуна върха на русата му глава.

Подадох чашата си на Джоан за още кафе.

— Ще ни заведеш ли на чай в Челтнъм, Алан? — каза Хенри. — Може ли да си поръчаме от онези страхотни неща с крем като миналия път и сладоледи и сода със сламка и малко фъстъци за из път до вкъщи?

— О, да — каза Уилям с възторг.

— Бих се радвал — казах, — но не мога днес. Може би ще го направим другата седмица. — Беше дошло време за моето гостуване в дома на Кейт. Щях да остана там две нощи и мислех да се явя в офиса чак в понеделник.

Като видях разочарованите личица на децата, обясних:

— Днес трябва да се срещна с един приятел. Няма да се върна до понеделник вечерта.

— Колко досадно — каза Хенри.

Лотосът гълташе километрите между Котсуолдс и Съсекс и мъркаше тихо като доволна котка. За петдесет и три минути преминах осемдесет и петте километра от Сайрънсестър до Нюбъри не само защото много бързах, а просто заради удоволствието да карам колата със скоростта, за която бе направена. Освен това пътувах към Кейт. По всяка вероятност.

Забавих се от Нюбъри до Кроул, поех направо по Бейзинсток роуд, минах американската военновъздушна база в Грийнъм Комън и от криволичещото село Кингсклиър запраших с плавен галоп от над сто километра в час.

Кейт живееше на седем километра от Бърджес Хил в Съсекс.

Пристигнах в Бърджес Хил в един и двайсет, намерих пътя до гарата и паркирах на един ъгъл, скрит от голямо стрелбище. Не исках да се размотавам в Брайтън с кола: веднъж вече този „Лотос“ ме бе вкарал в капан и сега се колебаех да си показвам носа там, където можех да бъда лесно засечен от таксита, карани от Пийки, Сони, Бърг или останалите.

Пътуването ми отне шестнайсет минути. Във влака се запитах най-малко за стотен път, защо бях решил да се навирам в гнездото на осите и кого бях разтревожил, като разгласих, че не само зная за металната жица, но и възнамерявам да открия кой я е поставил? Сещах се само за два възможни отговора и единият не ми харесваше особено много.

Спомням си как казах на Клифърд Тюдор на път от Плъмптън към Брайтън, че смъртта на Бил повдига много въпроси; все едно да му бях казал направо, че съм наясно, че не става дума за злополука и смятам да направя нещо в тази насока.

Същото разясних и на Кейт. На Кейт. На Кейт. На Кейт. Колелата на влака подеха припева, надсмивайки ми се.

Е, не съм я карал да се кълне, че ще пази това в тайна, пък и не виждах необходимост. Тя би могла да разкаже на цяла Англия какво е разбрала. Но едва ли бе имала много време. В Лондон тя си тръгна някъде след полунощ, а конският фургон ме очакваше седемнайсет часа по-късно.

Влакът забави и навлезе в гарата на Брайтън. Слязох на перона и се насочих към главната врата с група пътници, но се забавих, докато минавах през чакалнята и през площада пред гарата. Там имаше около дванайсет таксита, паркирани до тротоара, шофьорите стояха до тях, като наблюдаваха пътниците, които излизаха от сградата. Разгледах ги внимателно, човек след човек.

Всичките ми бяха непознати. Никой от тях не бе идвал в Плъмптън.

Все още не бях съвсем обезкуражен — застанах на един ъгъл с добър изглед към пристигащите таксита и се настаних да чакам, като решително не обръщах внимание на студения полъх, който вледеняваше врата ми. Такситата идваха и заминаваха като работливи пчелички, довеждащи и отвеждащи пътници. Влаковете от Лондон ги привличаха като мед.

Постепенно картината се смени. Тук имаше четири различни групи таксита. Едната беше с широка зелена линия, минаваща долу по калниците, а на вратите беше написана фирмата „Зеленият оркестър“. Втората имаше жълти щитове на вратите, а върху ярката боя бяха нанесени малки черни букви. Колите от третата група бяха целите боядисани в кобалтовосиньо. В четвъртата поставих неопределените таксиметрови коли, които не принадлежаха на останалите три фирми.