Фаворит

— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.

Вместо това изказах възхищението си от подредбата на розите по белите стени, което се хареса на леля Деб, но предизвика сардоничен поглед от страна на чичо Джордж.

— Пазим образите на прадедите си в трапезарията — рече той.

— Ще покажа на Алън — стана Кейт — къде ще спи и така нататък.

— С кола ли дойдохте? — попита чичо Джордж. Кимнах. — Тогава помоли Кълберстън — обърна се той към Кейт — да постави колата на господин Йорк в гаража. Нали ще го направиш, скъпа моя?

— Да, чичо Джордж — каза Кейт, като му се усмихна.

Докато отново минавахме през хола, за да си взема куфара от колата, Кейт каза:

— Името на шофьора на чичо Джордж всъщност не е Кълберстън. Казва се Хигинс или нещо такова. Чичо Джордж започна да го нарича Кълберстън, защото играе бридж, и скоро и ние започнахме. Горкият той. Но вече е свикнал. Представяш ли си чичо Джордж да има шофьор — каза Кейт, смеейки се, — който играе бридж.

— А чичо Джордж играе ли?

— Не, той не харесва картите или каквато и да е игра. Казва, че имало твърде много правила. Заявява, че не обича да зубри правила и не иска да се затруднява да ги помни. Мисля, че бриджът с всичките му конвенции би го накарал да откачи. Леля Деб играе доста прилично, но не се интересува много.

Измъкнах пътната си чанта от колата и влязохме обратно вътре.

— Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? — попита Кейт.

— А ти защо не го направи? — попитах я на свой ред. — Преди да дойда.

— Ами аз… хм… защото… — Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.

— Заради Дейн, нали?

— Да, заради Дейн. — Очевидно й стана неудобно.

— Това напълно ме задоволява — каза тихо. — И те харесвам заради това.

Целунах я по бузата. Тя се разсмя, дръпна се от мен и затича облекчена нагоре по стълбата.

В неделя след обяда — леля Деб особено странно подчертаваше тази дума — получих разрешение да разходя Кейт с колата.

Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.

Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.

— Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска — каза ми тя. — Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.

— Доста тъпо по отношение на леля ти — казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.

— О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма — допълни Кейт със закачлива усмивка.

След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.

Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.

— Изучавам различните народи подробно — обясни ми той. — След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?

Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им насилие. Може би се нуждаеше от духовна противоотрова срещу онези обеди в „Риц“ и матинетата.

— Кой народ изучавате сега? — попитах. — Кейт ми каза нещо за индианците…

Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.