Фаворит

Това беше атаката, която очаквах, и за малко щях да попадна право в клопката. Да се измъкна сега, когато капанът беше готов да щракне, не беше съвсем лесна работа. „Полицейската“ кола беше спряла точно пред портата, на десетина метра пред нас, а шофьорът й стоеше до торпедото и гледаше в нашата посока. Заплашителният вид на двамата здравеняци придружители сега изглеждаше далеч по-зловещ в сравнение с начина, по който полицаите се държаха с негодниците. Единият от тях може би бе убил Джо.

Ако покажех и най-малкия знак на съмнение, сигурен бях, че тримата щяха да ме набутат бързо в колата и да потеглят сред облак прах, като оставят Виктор да докладва не съвсем уверено какво е видял. И с това всичко щеше да се свърши. Очевидно щеше да бъде от онези пътувания, от които пътникът просто не се завръща.

Явно планът ми да подаря на Уейкфийлд един опит за убийство съвсем не беше добър. С един бандит бих се справил. Но не и с трима, а да не забравяме и четвъртия, който седеше в колата.

Когато Виктор се приближи на петнайсетина крачки към мен, незабелязано спуснах ремъка на моя бинокъл от рамото си и го стиснах в ръка. Внезапно с всичка сила завъртях бинокъла като коса около краката на по-едрия мъж и той загуби равновесие. Преметнах по-дребния с елементарен трик от джудото и затичах към Адмирал.

Достатъчни им бяха само пет секунди, за да се оправят от неочакваното нападение. Когато се спуснаха след мен със сковани лица, аз се метнах върху Адмирал, грабнах юздите, които свободно висяха край врата му и го обърнах рязко, за да го измъкна от хватката на Виктор.

От колата към мен тичаше третият мъж. Сритах Адмирал и той с два скока пое в лек галоп, като отхвърли тичащия напред шофьор и го блъсна в ъгъла на оградката, оформяща границите на паркинга. Той се удари силно в него и се строполи на тревистия ръб на шосето, на няколко метра от черната кола. Четвъртият отваряше вратата и се измъкваше навън. Огледах се назад бързо.

Виктор стоеше като вкопан, със зинала уста. Тримата тичаха към портата с големи крачки. Почти я бяха стигнали. Все пак се надявах, че не носят пистолети, защото бях достатъчно голяма и близка цел, когато видях да проблясва нещо лъскаво в ръката на мъжа, който носеше моята вратовръзка. Не беше момента да спра и да видя дали блясъкът идваше от готварски нож с черна дръжка; но за малко щях да разбера по най-мъчителния възможен начин, защото онзи замахна с ръка и го хвърли към мен. Приведох се ниско до врата на коня и той не уцели. Чух как ножът издрънча на пътя.

Пришпорих Адмирал право през шосето, без да обръщам внимание на свирещите спирачки на един камион и скочих в полето отсреща. Теренът леко се издигаше и когато стигнах до средата на склона и се обърнах, за да разбера какво се случва, пътят и паркингът се проснаха пред мен като карта.

Мъжете не правеха опит да ме гонят. Бяха преместили черната кола встрани от портала и сега бавно спираха в края на паркинга. Изглежда, че и четиримата бяха в колата.

Виктор още стоеше всред паркинга, като се почесваше по главата, гледайки към мен. Можех да си представя изумлението му. Чудех се колко време ще мине, преди да иде при Пит и да му съобщи какво е станало.

Когато последната гонка свършеше, паркингът щеше да загъмжи от хора и колите щяха да заизлизат от празната сега врата. Помислих си, че тогава щях да имам възможност да се върна в хиподрума, без да ме нападнат.

В този момент друга кола спря зад черния „Уолсли“, после още една и няколко други, докато редица от осем или повече машини се оформи покрай пътя. Имаше нещо ужасно познато в новодошлите.

Бяха от „Марконикарс“.

Петнадесета глава

Всички шофьори слязоха от таксиметровите коли и се отправиха към черната „Уолсли“. С евтиния си вид и с ефектната си антена на покрива тя все още можеше да мине за полицейска кола, но подкрепленията, които бе повикала, разсеяха и последните съмнения за характера на „полицейските служители“.

Мъжете се събраха в тъмна тумба на пътя, а аз бях яхнал Адмирал в средата на полето и ги наблюдавах. Те не бързаха, но показваха арсенала си от велосипедни вериги, ножове и разнообразни метални боксове, с които се бяха били в Плъмптън, и като си мислех за съдбата на Джо, не се съмнявах какво щеше да стане, ако ме заловяха.

Бях в добро положение. Не можеха да карат колите си през полето, защото нямаше проход от шосето, нито пък можеха да ме стигнат пеша, и все още се надявах, че когато се появеше тълпата, можех да се измъкна от противника и да се върна на хиподрума.

Едновременно се случиха две неща, които промениха картината.

Първо, мъжете започнаха да гледат и да сочат към мястото, където бях застанал. Като погледнах надясно, видях, че една кола се спуска по склона, и разбрах, че там има някакъв път. Като се извърнах, за първи път забелязах, че на върха на хълма имаше голяма къща с отделни стопански постройки и градини.