Фаворит

Аз се усмихнах, нарамих седлото и тръгнах към стаята с кантара да се претегля, а после да се преоблека. Познатата радост от победата се разпространяваше по крайниците ми, топла като гореща баня. Бях в състояние да се премятам презглава в съблекалнята, ако не си давах сметка, че конят получаваше високата награда, а не жокеят.

Пит викна зад гърба ми да побързам и да изпием заедно по чаша за победата, така че се преоблякох бързо и излязох, за да се присъединя към него. Той ме повлече към бара до сградата на тотализатора и спряхме до тясното пространство, където Джо бе загинал. Сега на отвора беше поставена висока до рамото ограда, която да възпира търсачите на сензации. Ръждивокафявото петно на чакъла беше всичко, останало от Джо.

— Ужасна работа — каза Пит, като влизаше в бара. — Къде е бил, казваш, преди да загине?

— Ще ти кажа някога — отвърнах небрежно. — Сега повече ме интересува кога отново ще се състезавам с Адмирал. — И докато пиехме по чаша, говорехме само за конете си.

Когато се върнахме в стаята с кантара, открихме двама мъже, които ни чакаха до вратата, облечени в шлифери, пристегнати с колани. Носеха меки шапки и тежки обувки и имаха особеното, заплашително излъчване, характерно за много от униформените полицаи.

Един от тях бръкна в палтото си, извади сгъната призовка и я размаха към мен.

— Господин Йорк?

— Да?

— Инспектор Уейкфийлд ви изпраща поздрави и ви моли да дойдете до полицейския участък, за да му съдействате при разследването, моля. Думичката „моля“ беше някак си пришита към цялата фраза.

— Много добре — отвърнах и помолих Пит да предаде на Клем да се погрижи за такъмите ми.

— Разбира се — кимна той.

Тръгнах с двамата мъже през портала на хиподрума към паркинга.

— Ще взема колата си и ще ви последвам до управлението — казах.

— На шосето ни чака полицейска кола, сър — каза по-едрият от двамата. — Инспектор Уейкфийлд ни каза да ви доведем с нея и ако нямате нищо против, бих искал да направя така, както ми е наредил.

Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.

— Добре — съгласих се веднага.

Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.

От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.

Тъкмо казвах на човека отдясно — по-дребния от двамата, — че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.

За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.

Без да бързам, се обърнах, очите ми безизразно минаха покрай мъжа отдясно към Адмирал, който сега постепенно се отдалечаваше. Както обикновено след състезание, беше наметнат с чул, за да избегне бързото изстудяване, но все още беше с юздата си. Виктор щеше да я смени с юлар, когато го заведеше в конския фургон.

Големият недостатък на Виктор беше тромавостта му. Надарен с инстинктивно чувство за конете и вродено умение да се грижи за тях, той никога не се беше издигнал над най-елементарното равнище след четирийсет години живот в конюшните и никога нямаше да стане нещо повече. Трябваше да се справя с положението, без да разчитам, че ще ми бъде в помощ.

— Виктор! — викнах и когато се обърна, му махнах да доведе Адмирал към нас.

— Искам да се уверя само, че краката на коня са в ред обясних на двамата мъже. Те кимнаха и ме изчакаха, по-едрият пристъпваше от крак на крак.

Не смеех да погледна още веднъж — за трети път, — но във всеки случай знаех, че не съм сбъркал.

Мъжът от дясната ми страна носеше връзката, която бях загубил в конското фургонче край Мейдънхед.

Тя беше направена от парче коприна, изтъкана специално, и ми бе подарък за двайсет и първия рожден ден от един производител на текстил, който искаше да върти бизнес с баща ми. Имах още две връзки като тази и един шал: ситната мрежа от червени и златни параходчета, комбинирана с буквата „И“ на масленозелен фон, беше уникална шарка, щампована върху коприната.

Бързо се запитах възможно ли е един млад служител от полицията да придобие по честен път връзката ми. Фермерът Лоусън не я бе намерил и никой от хората му — също. Беше твърде голямо съвпадение точно тази връзка да се появи на врата на човек, който ме караше да вляза в една кола и да се повозя заедно с него.