Фаворит

— Чуйте — казах, като се опитах да говоря бавно. — Между тези две сгради има човек. Умрял е, не е ранен. Убит е с нож. Отивам да се уверя, че полицията е на път, и искам да стоите тук и да пазите носилката в това положение. Не позволявайте на никого да минава зад нея, докато не се върна с един полицай. Разбрахте ли?

Тя не отговори нищо. Отмести малко носилката, за да може да надникне отзад. Гледа дълго, после изпъна внушителната си гръд и заяви с войнствен блясък в очите:

— Никой няма да пристъпи натам, ще се погрижа за това.

Затичах обратно към коменданта на състезанието. Този път господин Роло беше там и когато му съобщих какво се е случило, нещата се раздвижиха.

Винаги е трудно да намериш място, където да си сам по време на състезания. След като заведох полицая там, където лежеше Джо, и видях, че обичайната процедура започва, ми трябваше малко време, за да обмисля обстановката. Докато стоях приклекнал до тялото на Джо, ми хрумна някаква идея, но тя не можеше да се осъществи просто така, прибързано.

Хора се мотаеха навсякъде по ливадата пред конюшнята и около сградите на хиподрума и за да остана сам, закрачих през пистата и неокосената трева в центъра, докато трибуните останаха назад. Надявах се, че отдалечеността ще ми даде известно усещане за порядък както самотата.

Размишлявах за Бил и Сила и какво дължех на баща си, който се бе завърнал обратно в Родезия. Мислех си за тероризираните собственици на заведения в Брайтън и за окървавеното лице на Джо Нантуич.

Не можех да се преструвам, че убийството на Джо не бе променило коренно положението. Досега упорито преследвах невидимия господин Клод Тивъридж с убеждението, че е в състояние да организира побой над някого, но не и убийство. Сега границата бе прехвърлена. Следващото убийство щеше да бъде по-лесно, а другото — още по-лесно от второто. Твърдоглавите, притежаващи догове бунтари срещу рекета, сега бяха в по-голяма опасност отпреди и вероятно и аз имах вина за това.

Джо бе показвал кафявото късче хартия на няколко души и нито един, включително и той самият не бяха разбрали веднага значението и смисъла на написаното. Беше убит, преди да успее да ми го покаже. Може би написаните там думи щяха да разкрият пред мен тайната си. Може би само на мен.

Гледах как засилващият се вятър къдри на малки вълни тревата и дочувах далечните гласове на букмейкърите, които високо крещяха залозите за следващата гонка.

Въпросът, който чакаше отговор, беше прост. Щях ли да продължа преследването или не? Не бях герой. Не ми се искаше да умирам. И несъмнено идеята, хрумнала ми пред тялото на Джо, беше безопасна колкото пръчка динамит близо до буен огън.

Конете за третата гонка излязоха и се наредиха на стартовата линия. Наблюдавах ги разсеяно. Гонката свърши: конете се върнаха на ливадата пред конюшните. Аз все още стоях в центъра на хиподрума, опрян на ръба на мисловната си ограда.

Накрая се върнах към ливадата пред конюшните. Жокеите вече бяха в парадния кръг за четвъртото надбягване и докато отивах към помещението за претегляне, един от служителите на хиподрума ме сграбчи за ръка, като ми каза, че полицаите ме търсят навсякъде. Искали да дам показания, каза той и съм щял да ги намеря в офиса на коменданта.

Насочих се натам, стигнах до вратата на малката канцелария и я отворих.

Господин Роло, слаб и дребен, се бе изправил до прозореца, тревожно смръщил вежди. Посивелият очилат секретар все така седеше на бюрото си с леко отворена уста, като че ли още не бе успял да преглътне нещата, които току-що се бяха случили.

Полицейският инспектор, който се представи като Уейкфийлд, се бе настанил на масата на господин Роло в компанията на трима униформени полицаи, единият от които се бе въоръжил с писалка и тефтерче. Лекарят на състезанията седеше на стол до стената, а до него стоеше изправен мъж, когото не познавах.

Очевидно Уейкфийлд не беше доволен от мен заради това, което окачестви като безотговорност — изчезването ми за около половин час. Висок и едър, той господстваше в помещението. Късата му, стърчаща нагоре коса, присвитите очи, силните месести пръсти — всичко излъчваше властност. Полицай, който трябваше да всява у злодеите страх от Бога. Обвинителният му поглед подсказваше, че в момента е по-склонен да ме причисли към тяхната категория.

— Ако вече сте готов напълно, господин Йорк — започна той саркастично, — ще снемем показанията ви.

Огледах се в малката претъпкана стая и рекох:

— Предпочитам да дам показанията си лично на вас, насаме.

Инспекторът заръмжа, избухна гневно и започна да се кара; в крайна сметка всички напуснаха с изключение на Уейкфийлд, моя милост и полицая-тефтерче, за когото направих компромис. Разказах на инспектора точно какво се бе случило. Цялата истина и само истината.