Фаворит

Това, което отговорих в този момент на най-нисък градус на приятелството ни, беше толкова нежелано, както силно бе желанието да проследя Клод Тивъридж:

— Не бих могъл да дойда тъкмо сега. Първо трябва да открия Джо Нантуич. Какво ще кажете за по-късно… ако искате отново да се поразходите натам?

— Добре, Алън — каза ми тя. — Или може би да пием чай заедно?

Тръгна заедно с Дейн и каза:

— Доскоро.

Произнесе думите през рамо със закачлива усмивка, в която можех да прочета подигравка за ревността, която будеше в мен.

Наблюдавах ги как си тръгват и забравих да се оглеждам за Джо, но после тръгнах да го потърся в стаята за теглене и съблекалнята. Не беше и там.

Завърнах се на поста си пред вратата и над мен надвисна Пит. Поздрави ме като отдавна загубен приятел. Шапката беше килната назад на едрата му глава, широките рамене разгъваха реверите на палтото му и той ме зяпаше доброжелателно.

— Добре са те зашили, както виждам — рече. — Предполагам, че все още не можеш да си спомниш какво се случи?

— Не — казах аз с известно съжаление. — Понякога си мисля… но не мога да задържа спомените си…

— Може би така е по-добре — каза той утешително, като преметна очилата си за надбягване на рамо и се приготви да влезе в стаята с кантара.

— Пит — казах, — не си ли виждал някъде Джо? Мисля, че ме е търсил.

— Да — каза той, — и в Ливърпул те търсеше. Много му се искаше да ти покаже нещо, мисля, някакъв адрес, написан на парче кафява хартия.

— Видя ли го? — попитах.

— Да, всъщност го погледнах, но той ми досади и не му обърнах много внимание. Мисля, че мястото беше Чичестър.

— Знаеш ли къде е Джо сега? — рекох. — Чакам го от известно време, но въобще не се е мяркал.

— Да — тънките устни на Пит се свиха в знак на размисъл. — Преди десетина минути видях малкия негодник в бара.

— Вече! — възкликнах.

— Пиян, малък мръсник — каза той с равнодушен тон. — Не бих го качил на мой кон дори ако беше последният останал жокей на света.

— В кой бар? — продължих да разпитвам.

— Къде ли? Ами в оня зад залата за залагания. Той и другият мъж бяха заедно с чернокосия приятел, за когото язди… Тюдор, нали така му беше името?

Зяпнах срещу него.

— Но Тюдор приключи с Джо още в Челтнъм… и то доста категорично.

— Тюдор влезе в бара — повдигна рамене Пит — заедно с Джо и с другия мъж, който ги следваше на няколко крачки отзад. Може би е било само съвпадение.

— Все пак ти благодаря — казах.

Имаше само стотина метра зад ъгъла до бара, където беше отишъл Джо. Постройката представляваше дълга дървена барака, опираща във високата ограда, разделяща хиподрума от шосето. Тръгнах веднага, но когато влязох в помещението и се запровирах между дебело навлечените, пиещи бира клиенти, открих, че Джо вече не е там. Липсваше и Клифърд Тюдор.

Излязох отново навън. Наближаваше времето за втората гонка и дълги нетърпеливи опашки се редяха пред касите на близкия вход до бара, очите на хората шареха между билетите и ръчните им часовници, ръцете с надежда стискаха снопчета банкноти. Клиентите от бара излязоха навън, като забързано ме задминаваха. Мъже тичаха през тревата към трибуните с развети палта. В сградата за залагания силно дрънчаха звънци опашките се извиваха с надежда, че ще успеят да пробутат залозите си, преди гишетата да затворят.

Оглеждах се нерешително. В цялата тази суматоха нямаше и следа от Джо и затова реших да ида до ложата на жокеите на трибуната и да надзърна и там. Подадох отново глава в бара за последна проверка, но сега там беше празно с изключение на три дами в късна младост, облегнати на влажния от бирените халби бар.

Само заради това, че се движех бавно, можах да открия Джо.

Като следват извивката на шосето зад тях, залата за залагания и баровете не са в идеално права линия. Разстоянието между двете сгради беше малко — едва около половин метър; назад обаче то се увеличаваше и до оградата между двете постройки беше близо метър и половина.

Надникнах в тясното пространство, но Джо не беше там. Видях го едва когато се проврях съвсем близо.

Отначало зърнах само мъж, лежащ на земята в ъгъла между високата ограда и външната стена на тотализатора, и реших, че може да му е прилошало или да е припаднал, или пък да е мъртвопиян. Приближих се, за да видя няма ли нужда от помощ.

Направих пет-шест крачки напред. Той лежеше в сянката, но нещо в положението на тялото и крайниците му — безжизнени като на парцалена кукла — ме стъписа.

Беше жив, но само отчасти. От носа и от крайчеца на устата му се стичаше яркочервена кръв и под бузата му се беше образувала локвичка върху мокрия студен чакъл. Кръглото му младо лице все още пазеше израза — колкото и невероятно да бе — на мрачно нетърпение, сякаш не бе разбрал, че сполетялото го е нещо повече от временно неудобство.

В тялото на Джо беше забит нож. Дебелата му черна дръжка стърчеше неуместно от жокейската му риза в жълто и бяло, а острието — хлътнало дълбоко под гръдната му кост. Около раната имаше малко петно кръв, съвсем лека следа от страшните увреждания, които бе причинило острието на ножа.

Очите му бяха отворени, но пусти и вече застиващи.