Фаворит

— Джо забавяше коне месеци преди чичо Джордж да купи Божествения на Кейт, а преди това никога не се бе занимавал с гонки. Някой друг, който има нещо общо с надбягванията, би трябвало да е работил за чичо Джордж — казах убедено.

— На Пен му е бил нужен само сутрешният вестник и един бюлетин за надбягванията, за да реши кой кон да бъде спрян. Не е било нужно да ходи лично на състезанията. Не е имал нужда от съучастник при гонките освен неговия букмейкър — „Пърт“. Вие разкрасявате и усложнявате нещата.

— Чичо Джордж не знаеше достатъчно за конете и състезанията — казах.

— Значи ги е разучил — отвърна Лодж скептично.

— Кейт ми е казвала, че откакто го помни, не е имал никакъв интерес към тези неща. Започнал е рекета с „Марконикарс“ преди четири години, а състезателния рекет — преди една. Преди не е имало логика да се занимава с второто. А незнанието му по отношение на конете беше огромно.

— Ще се съглася с вас — каза инспекторът, — но не виждам какво доказва това.

— Би трябвало да е имал контакт с някого на хиподрума. Как иначе би се насочил към жокея, когото най-лесно може да се подкупи?

— Може би е пробвал няколко, докато открие подходящия? — отвърна Лодж.

— Не. Всички биха говорили за това, ако се е опитвал.

— Опитал е с майор Дейвидсън — каза Лодж. — Това прилича на твърде груба грешка, извършена от митичния ви съветник.

— Да — отстъпих аз. После се опитах да подходя от друг ъгъл. — Има едно-две неща, извършени неотдавна от чичо Джордж, за които Кейт не е знаела. Как ще обясните това?

— Какви неща?

— Парченцето кафява хартия в Джо например. Той е разказвал за нея на всички в помещението с кантара в Ливърпул. Кейт не беше на тази сбирка. Но два дни по-късно чичо Джордж дава нареждания, Джо е убит и парченцето хартия е взето от джоба му.

— Някой може би й е звъннал в неделя и е споменал това пътьом — предположи Лодж.

В ума ми пробягна името на Дейн.

— Дори да е така — рекох, — това не е нещо толкова интересно, че да го разказва и на чичо Джордж.

— Знае ли човек? — каза полицаят.

Отново запалих колата и изминахме още няколко километра в мълчание. Мразех да предизвиквам скептицизма му, защото някъде дълбоко в себе си вярвах, че съществува още един враг; почти бях уверен, че в „бялото петно“, което все още съществуваше в паметта ми, знаех кой е той.

Когато накрая се опитах да му обясня това, той се отнесе по-сериозно, отколкото очаквах. И след няколко минути размисъл се взря напрегнато в мен.

— Може би подсъзнанието ви не позволява да си припомните за този ваш враг, защото го харесвате?

Оставих Лодж в Мейдънхед и продължих за Котсуолдс.

Като влизах в старата каменна къща, където децата шумно тупуркаха през хола, запътили се да пият чай, имах усещането, че отново се завръщам в нормалния свят. Сила слизаше от горния етаж, прихванала с ръце купчина летни рокли и дрехи на Поли; отидох към края на стълбите, за да я посрещна, и я целунах по бузата.

— Джоан и аз ще трябва да удължим всички тези неща — каза ми тя, посочвайки дрехите. — Поли расте с цели педи.

Последвах я във всекидневната и се разположихме на килимчето пред огнището, където неотдавна бе запален огън.

— Всичко свърши, нали? — попита Сила, като остави дрехите от скута си на земята.

— Да, така мисля. — Доста неща бяха свършили.

Разказах й за съдебната анкета и присъдата.

— Само заради Бил онзи Джордж Пен беше разкрит. Бил не загина напразно.

Дълго време не отговори нищо и забелязах как жълтеникавите пламъчета проблясваха в сълзите, събиращи се в очите й. После тя подсмъркна и разклати глава, за да се освободи от мислите за миналото.

— Да отидем да пием чай с децата — предложи.

Поли искаше да й залепя спуканата гума на велосипеда. Хенри каза, че разработвал нови гамбити в шаха, и попита бих ли искал да играя с него след чая. Уилям ме целуна шумно и ми набута омекнал плод в дланта като подарък. Отново бях у дома.

Деветнадесета глава

Почти непоносимото чувство, че завинаги съм загубил Кейт, ставаше малко по-леко с минаването на дните. И все пак тя не излизаше от ума ми. Когато се събуждах сутрин, болката се втурваше, за да развали деня ми; когато заспивах, започвах да сънувам как бяга от мен по някакъв безкрайно дълъг тунел. Мислех, че не е много вероятно да я видя отново, и се опитвах да свикна с тази мисъл.

После, седмица след привършване на съдебното дирене за чичо Джордж, отидох да яздя на състезанията в Банбъри и Кейт беше там. Беше облечена в морско тъмносиньо и около очите й имаше големи тъмни кръгове. Лицето й изглеждаше бледо и спокойно и изражението й не се измени, когато ме видя. Бе застанала пред стаята за претегляне и ми заговори, щом се приближих.

— Алън, мисля, че трябва да ти се извиня за това, което ти казах онзи ден — думите очевидно й струваха усилие.

— Няма проблем — отвърнах.