Фаворит

След два или три ъгъла открих телефонна кабина и влязох вътре, като опипвах джоба си за монети. Разговорите ми с Лодж бяха глътнали всичките дребни и за момент загледах тъпо монетата от три пени и две по половин пени, които успях да измъкна след дълго бъркане по джобовете си. После си спомних за моя боздуган. Развързах чорапа, изсипах малко монети на дланта си, мушнах ги в автомата и помолих централата за номера на Пит.

Отговори при второто иззвъняване.

— Слава богу, че се обади — рече ми той. — Къде, по дяволите, беше?

— Обикалях Съсекс.

— А къде е Адмирал?

— Ами… оставих го вързан за едно дърво някъде в горския пущинак.

Пит почна да бълва змии и гущери, но го спрях.

— Можеш ли да изпратиш конски фургон да го прибере? Кажи на шофьора да се спусне до Брайтън и да ме вземе от крайбрежието, близо до главния пристан. И Пит… имаш ли прилична карта на Съсекс?

— Карта ли? Луд ли си? Не знаеш ли къде си го оставил? Наистина ли си вързал най-добрия състезателен кон в областта за едно дърво и си забравил точно къде? — Звучеше отчаяно.

— Ще го намеря лесно, ако ми осигуриш карта. Не се бави много, обещаваш ли? По-късно ще ти разкажа всичко. Малко е сложно.

Сложих слушалката на място и след известно размишление звъннах в „Синята патица“. Бившият полкови старши сержант ми отговори лично.

— Врагът е победен, старшина — казах му. — „Марконикарс“ са вън от играта.

— Много хора с благодарност ще чуят това — каза строгият, дълбок глас с топлота.

— Все още обаче — допълних — операциите по залавянето продължават. Ще се заемете ли с грижата за един затворник, когото трябва да предадете в полицията?

— С удоволствие — отвърна той.

— Нека се срещнем долу, на главното пристанище, след десет минути и ще ви заведа.

— Това ми е на път — отвърна старши сержантът.

Дойде при мен на вълнолома малко след като бях пристигнал там. Вече се бе стъмнило съвсем и светлините по пристана слабо осветяваха призрачно сивите очертания на разбиващите се вълни.

Не чакахме дълго конското фургонче и когато дойде, самият Пит подаде голямата си плешива глава през прозореца до шофьора и ме извика. Той, аз и старши сержантът влязохме отзад, седнахме на две бали слама и когато колата потегли в западна посока, започнах да им разказвам какво се бе случило с мен от деня, в който Бил загина в Мейдънхед. Всичко подред, до разговора ми с Лодж. За посещението ми в „Марконикарс“ и за истинската самоличност на Клод Тивъридж не споменах нищо. Не знаех как английският закон се отнася спрямо подбудителството към самоубийство и по разни причини реших да не съобщавам това на никого.

Пит вече знаеше част от историята, но трябваше отново да я разкажа цялата на двамата, за да им стане ясно от началото до края.

Шофьорът на фургона получи указанията ми за важния пътен знак и като го сравни с картата, донесена от Пит, ни закара там на бърза ръка.

И Адмирал, и Корин Блейк бяха все още там, завързани за своите дървета. Конят ни посрещна с голяма радост за разлика от Блейк — чувствата му бяха смесени, особено като разпозна и Томкинс. Оказа се, че тъкмо Блейк е чупил в главата на старши сержанта собствените му бутилки.

Като се ухилих мръсно, извадих от джоба си медния бокс на Блейк и го подадох на Томкинс.

— Въоръжението на затворника — казах.

Томкинс разгледа зловещото на вид оръжие в дланта си и го премери. Блейк погледна с агонизиращ поглед и се строполи в безсъзнание на една от балите със слама.

— По-добре е да идем до хиподрума в Западен Съсекс, ако не възразявате — обадих се аз. — Там трябва да е колата ми.

Там си беше, съвсем сама в обширния паркинг, луната осветяваше ниската й тъмна форма. Слязох на пътя, ръкувах се с Томкинс и Пит, пожелах им късмет и се загледах в червените светлини на отминаващия конски фургон, който постепенно изчезна в тъмнината.

После отидох и запалих колата си, обърнах я и загърбих естественото си задължение — да отговоря на безкрайните въпроси в полицейския участък на Брайтън — и с пълна газ поех към Котсуолдс.

Воден от непреодолимо любопитство, заобиколих брега при Портсмут, като се надявах обществената библиотека все още да е отворена; така и се оказа. В справочния отдел взех една енциклопедия и потърсих думата Чичен Итца. Първото изписване на хартията беше правилното.

Чичен Итца, както открих, не беше император; беше име на столица. Древната столица на маите в Юкатан, индийски народ от Централна Америка, чийто разцвет е бил преди петнайсет века.

Вглеждах се в страницата, докато буквите не се разляха пред очите ми.