Фи-фоб, духът закрилник

Сега започна грижливо претърсване на колибата. Мизерна като нея бе и покъщнината й. Няколко вехти глинени съда до едно окаяно огнище, в което още тлееха въглените на полуизгорели дърва, една разръфана тръстикова кошничка за съхраняване на сирибиси5, обкръжена от стотици хапещи мухи. Това беше всичко, което жалкото помещение съдържаше. По стените навред пълзяха отвратителни буболечки. Хоей съгледа един добре израсъл тлъст гекон6, прилепил се лениво и морно в един ъгъл. Взе го незабелязано и го пъхна в джоба на кафтана си.

Естествено часовникът не беше намерен. Китаецът ругаеше и крещеше, а манг-тхрас трепереха от страх. Той поиска да бъдат шибани един след друг, докато крадецът си признае деянието.

— Стой! — обади се тогава хоей. — Аз също имам един фи-фоб, и то жив. Той никога не ме е подвеждал и сега ще ни покаже къде се намира часовникът. Излезте! И горко после на крадеца!

Всички го последваха вън пред колибата. Той пристъпи до ъгловата разпънка на навеса, където китаецът бе хвърлил часовника, и извади гекона от джоба.

— Ето го моят фи-фоб — обясни. — Внимавайте колко бързо ще ни обслужи!

Престори се, сякаш дава някаква тиха заповед на животното, и го остави на земята. Геконът е нощно животно и не може да понася дневната светлина. Гущерът опита незабавно да се добере до някое тъмно кътче и се покатери бързо по пръта, за да намери закрила под покрива.

— Фи-фоб отива нагоре! — извика хоей. — Значи часовникът трябва да се намира там. Погледнете горе!

Всички забелязаха едно малко жълто пакетче, което бе свалено с помощта на бамбукова върлина. Беше часовникът, увит в един от онези малки шарфове, които монголци и китайци толкова използват като подарък от вежливост. Разбра се, че самият „старши лейтенант“ е крадецът.

Отначало той отричаше, но накрая принудително си призна деянието.

— Сега ще вкусиш собствената си присъда — каза хоей. — Ще гризкаш моя фи-фоб и ще се наслаждаваш на ротангите, докато изчезне в голямата ти уста!

— Yes! — ухили се мистър Фелпс. — A very pleasure!7

Крадецът възрази с високо крещене, но напразно. Един манг-тхра, зарадван, че може да отмъсти за нанесеното оскърбление, свали гекона и с едни удар на ножа го умъртви. Гущерът беше сложен върху тлеещите въглени, изду се бързо и се пръсна. Сега беше разфасован. Шестима индийци сграбиха китаеца и го събориха на земята. Притискан здраво към нея, той бе принуден да поеме с крещяща уста едно подир друго парчетата от печения фи-фоб. При всяка съпротива върху него изсвистяваше собствената му ротанг. Гримасите, които правеше, бяха неописуеми.

Най-сетне наказанието беше изпълнено. Той скочи, разтърка си най-пострадалите места и извика:

— Тин-чу-ти-чу, янг чу! (Господарю на небето, господарю на земята, господарю на водата!) Стига ми!

— Още далеч не ти стига! — отговори хоей. — Разкарай се незабавно оттук, иначе започваме отново!

— Yes, yes! — кимна мистър Шауър доволен. — This execution is an extraordinary delight! (Това изпълнение на присъда е изключително удоволствие!)

— Не, не — отвърна някогашният събирач на данъци. — Аз съм ваш водач и преводач. Аз съм чунг-фу. Какво ще правите без мен?

— Няма нужда от теб, мошенико — отговори хоей. — Аз самият ще отведа инг-ки-ли8 до реката, а после ще им подбера друг водач. Сега изчезвай да не те гръмна! Но се сбогувай учтиво, Сине на небето, ако не искаш да опиташ пак ротангите!

Вдигна пушката и се прицели в китаеца. Онзи подскочи от страх, направи най-дълбокия си поклон и извика:

— Чинг-леа! (Сбогом!) И-лу-фу-зинг! (Нека звездата на щастието ви съпътства във вашето пътуване!)

После хукна от място, премина по дървото гурджун и в следващия миг се изгуби между стволовете на групата дхунатил.

— Тиен-пен-тзе! (О, небесна плитко!) — обади се белокореместият лао. — Той търчи там с фи-фоб в тялото! Дано всички крадци ги сполети същото!

— Yes! — ухили се мистър Шауър, докато прибираше часовника си.