Фюри

— Тогава определено ще й предложим същата работа, когато сме в състояние да го направим. Няма да продължи твърде дълго. Просто трябва да се научим как да правим нещата правилно. Има толкова много подробности, които все още не знаем. Всеки ден ни води с една крачка по-близо до пълния контрол върху нашата съдба.

— Какво ще стане, ако тя не пожелае тази работа? Какво ще стане, ако тя не поиска да се върне никога отново? Може да си намери друга работа в нейния свят — мъка проряза Фюри. — Може би никога няма да я видя отново.

— Тогава я остави, Фюри. Опитай се да преодолееш чувствата си.

Фюри не каза нищо, но в гърдите му се разпростря пареща болка. Не искаше да остави Ели да си отиде завинаги и със сигурност не вярваше, че може да изпита по-силни чувства, отколкото когато беше с нея. Тя бе в кръвта му, част от него, но никога повече нямаше да бъде част от живота му.

— Хайде — рече тихо Джъстис, — да се поразходим заедно. Точно сега не трябва да бъдеш сам.

Фюри се поколеба. Погледна към портата, но знаеше, че тя няма да се върне. Кимна с глава.

— Благодаря.

Ели изруга злобно, докато се взираше в колата си, напръскана с боя-спрей, разбирайки, че някой от протестиращите я беше последвал до мотела. През цялото време се бе оглеждала за опашка, но не бе забелязала нищо, след като напусна Хоумленд, преди четири часа. Тези задници бяха подли, дявол да ги вземе. Обсебени смотаняци. Те знаеха в кой мотел е отседнала и би трябвало да са обезобразили автомобила заради връзката й с НСО. Наистина мразеше тесногръдите идиоти.

Ели закрачи обратно към стаята си, ядосана, че трябваше да се обади в полицията, да подаде оплакване и да се свърже със застрахователния си агент. Със сигурност не можеше да кара колата из града с тези гадни думи, изписани по цялото й протежение. Щеше да направи лошо впечатление, когато отидеше на интервю за работа. Тя изсумтя и стисна здраво книжната торба от заведението за бързо хранене, тъй като бръкна в задния джоб на дънките си да измъкне ключа за мотелската стая. Извади го и опита да го напъха в ключалката, но нещо му пречеше да влезе. Ели се наведе да надникне в малката дупка. С присвити очи разгледа това, което изглеждаше като зелена дъвка натъпкана вътре. Зачуди се кое ли непослушно дете обикаля наоколо и поврежда ключалките по този начин.

Вратата, в непосредствена близост до нейната стая, изведнъж се отвори с трясък. Ели обърна глава точно навреме, за да види как трима едри, нормално изглеждащи мъже излязоха в коридора и я погледнаха. Обхвана я страх, когато разбра, че цялото им внимание е съсредоточено върху нея. Тя пусна дръжката на вратата и се запрепъва назад.

Десет метра разделяха нейната стая от тяхната. Недостатъчно голямо разстояние за тези момчета, помисли си Ели. Опасенията й се потвърдиха, когато водачът им се хвърли бързо напред.

— Хванахме те — пое си въздух той и сграбчи Ели, когато тя се опита да избяга.

— Довлечи я тук, Бърни — промърмори бързо единият от мъжете.

— Какъв, по дяволите, ви е проблемът? — Ели се вкопчи с две ръце за парапета, докато паниката я стисна толкова силно, колкото жестоките ръце стискаха хълбоците й. — Пусни ме!

— Моят проблем? — изсъска мъжът до ухото й, плъзна ръка около кръста й и я дръпна, опитвайки се да я освободи от парапета. — Имаме информация, че се чукаш с едно от онези животни и ние ще те спасим. Промили са ти мозъка.

Да ме спасят? Значи не се опитваха да я убият. Все пак е нещо, помисли си тя. Идиотите смятаха да променят начина й на мислене. Тя изпищя и ритна силно по-едрия мъж. Погледът й трескаво се втурна да потърси помощ. Видя няколко души по-надолу на паркинга, гледащи към тях. Някой изкрещя отдалеч на мъжете да я пуснат.

— По дяволите — извика още един мъж вътре от тяхната стая. — Забелязаха ни! — звучеше паникьосан. — Бягайте!

Този, който държеше Ели през кръста, внезапно я пусна. И тримата хукнаха в обратна посока. Тя се задъхваше, усещаше болки от борбата, отпусна се до парапета. Едрият откачен идиот, който я нападна, бе силен. Ели извъртя глава и видя как тримата мъже достигнаха далечния коридор, почти се препънаха в бързината по стълбите, притичаха покрай паркинга и изчезнаха зад сградата. Тя почти се строполи на пътеката, но успя да стегне колене и да остане изправена. Трепереше цялата. Една врата се отвори и Ели се завъртя по посока на шума, очаквайки нова заплаха. Оттам се подаде пребледняла жена с бебе на ръце.

— Да не би да бяха крадци?

Ели се отпусна.

— Не.

— Полицията е на път — извика един мъж от паркинга. — Добре ли сте?

Ели трябваше да прочисти гърлото си.

— Добре съм. Благодаря!