Галапагос

В миналото търговията по тези брегове процъфтявала и кораби от всички точки на планетата разтоварвали месо, жито, зеленчуци, плодове, транспортни средства, облекла, машини, домашни потреби, и тъй нататък, и заминавали с трюмове, пълни с еквадорско кафе, какао, захар, петрол и злато, с произведения на индианските изкуства и занаяти, включително и с панамени шапки, които от край време се произвеждали в Еквадор, а не в Панама.

Ала в момента, когато Джеймс Уейт седял на бара и бавно пиел ром и кока-кола, там имало само два кораба. Уейт всъщност не бил пияч, понеже разчитал на мозъка си и не можел да си позволи да изключи сложния механизъм на големия компютър в главата си посредством късите съединения, причинявани от алкохола. Питието му било театрална маскировка, също като етикета с цената върху нелепата риза.

Той не бил в състояние да прецени дали ситуацията в пристанището е нормална. Допреди два дни не бил чувал за Гуаякил, пък и за пръв път в живота си се намирал южно от екватора. Смятал, че „Елдорадо“ не се различава от всичките лишени от уют места, които бил използувал за убежище досега в Мус Джо, Саскачеуан, Сан Игнасио, Мексико, Уотървилиът, Ню Йорк и тъй нататък, и тъй нататък.

Уейт избрал името на града, където се намирал в момента, от таблото с пристигащи и заминаващи самолети на международното летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Току-що бил напуснал седемнадесетата си жена, докарана до просяшка тояга, седемдесетгодишна вдовица от Скоки, щата Илинойс, недалеч от Чикаго. Гуаякил му се сторил последното място, където вдовицата би помислила да го потърси.

Жената била толкова глупава грозотия, че било по-добре да не се е раждала. И все пак Уейт се оказал вторият мъж, оженил се за нея.

При това той не се канел да остане дълго в „Елдорадо“ — бил си купил билет за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ от гишето на туристическата агенция в хотела. В късния следобед горещината отвън надхвърляла представата за центъра на Ада. Не се долавял и полъх на вятъра, но това не безпокояло Уейт, тъй като той седял в бара, хотелът имал климатична инсталация, пък и бездруго мошеникът не възнамерявал да се задържи в Гуаякил. По разписание „Баиа де Дарвин“ трябвало да отплава точно по пладне на следващия ден — в петък, 28 ноември 1986 година.

Преди милион години.

Заливът, към който щял да се отправи корабът на Уейт, се намирал на юг от галапагоския остров Хеновеса. Уейт не бил чувал за Галапагоския архипелаг. Той си мислел, че там е като на Хаваите, където прекарал един от медените си месеци, или като на Гуам — там пък се укривал: широки, бели плажове, сини лагуни, полюшващи се палми и туземни момичета с цвят на кокосови орехи.

От агенцията му дали брошура, описваща пътешествието, но Уейт още не я бил разлистил. Тя лежала захвърлена на тезгяха пред него. Брошурата достоверно информирала, че повечето от островите са отблъскващи и предупреждавала бъдещите пътници (за разлика от представителя на агенцията, който не предупредил Уейт), че е за предпочитане те да бъдат в сравнително добро здравословно състояние и да имат солидни обувки и дрехи, защото често ще им се налага да прегазват водата до брега и да се катерят по скалите като земноводна пехота.

Заливът „Дарвин“ бил наречен така в чест на великия английски учен Чарлс Дарвин, прекарал на Хеновеса и други съседни острови пет седмици през 1835 година, още като двайсет и шест годишен младеж, девет години по-млад от Уейт. Тогава Дарвин пътувал, без да му бъде заплащано, като натуралист на борда на кралския кораб „Бигъл“, потеглил на картографска експедиция, предвиждаща да обиколи света в рамките на пет години.

В брошурата, предназначена да задоволи по-скоро любителите на природата, отколкото търсачите на удоволствия, било цитирано Дарвиновото описание на един типичен галапагоски остров, взето от първата книга на Дарвин — „Пътешествие с Бигъл“.

„Нищо не може да бъде по-непривлекателно от първото впечатление. Неравното пространство от черна базалтова лава, застинала на парцаливи вълни и пресечена от дълбоки пукнатини, е покрито навсякъде със закърнели, прегорели от слънцето ниски храсти, почти без признаци на живот. Сухата, спечена земя, нагорещена от слънцето по пладне, прави въздуха тежък и парещ, като излизащ от пещ. Струваше ни се, че дори храстите изпускат неприятна миризма…“

И по-нататък Дарвин продължава: