Галапагос

— Оглушах — рекъл *Зигфрид. — А ти?

— Аз чувам — отвърнал капитанът.

Той се намирал много по-далече, отколкото *Зигфрид, от епицентъра на експлозията. Получил обаче кръвоизлив от носа, което решил да възприеме комично. Когато взривната вълна го повалила на палубата, той си ударил носа. Конякът бил изострил чувството му за хумор до степен, в която всичко му се виждало безумно смешно.

Помислил, че гимнастиката, която *Зигфрид играл на вълнолома е сатирична вариация върху предизвикващата танцуване болест, която може би двамата носят като наследство от баща си.

— Харесва ми как имитираш татко — рекъл му той.

Говорели на немски — първия език, който научили.

— Ади, няма нищо смешно! — казал *Зигфрид.

— Всичко е смешно — възпротивил се капитанът.

— Има ли горе лекарства? Има ли храна? Има ли още легла? — попитал *Зигфрид.

Капитанът отговорил с добре известен на „Мандаракс“ цитат:

— „Много дължа и нищо нямам. Останалото давам на бедняците.“

Франсоа Рабле. (1494–1553)

— Ти си пиян! — извикал *Зигфрид.

— Какво от това? — учудил се капитанът. — Аз съм просто един клоун.

Случайно увреденият му от коняка мозък го карал ужасно да се съсредоточи в себе си. Не можел изобщо да си помисли за чуждите страдания из потъналия в мрак, порутен от взрива град в далечината.

— Знаеш ли какво ми каза един от собствените ми моряци, когато се опитах да му попреча да открадне компаса, Зиги? — продължил той.

— Не — отговорил *Зигфрид и отново започнал да танцува.

— „Махай се, клоун такъв!“ — рекъл капитанът и избухнал в неудържим смях. — Осмели се да каже това на един адмирал, Зиги. Щях да го обеся на реята — хлъц, — ако някой — хлъц, — не я беше откраднал — хлъц. На зазоряване — хлъц, — ако някой не бе откраднал зората.

Между другото понякога и в днешно време хората страдат от хълцукането. И все още не усещат хълцукането и не могат да го овладеят. Често ги чувам как хълцат, неволно свивайки глотиса си, вдишвайки въздух на пресекулки, когато лежат по широките бели плажове или газят из сините лагуни. Може да се каже, че сега хората дори хълцат повече, отколкото преди милиони години. Според мен това е свързано не толкова с еволюцията, колкото с факта, че повечето от тях гълтат суровата риба, преди да са я сдъвкали достатъчно.

(ХОРА)

Хората също така продължават да се смеят не по-малко от едно време, независимо от смалените си мозъци. Ако група от тях лежи на плажа, и някой пръдне, всички се заливат от смях точно както хората преди милиони години.

37.

— Хлъц — продължил капитанът, — всъщност аз бях реабилитиран — хлъц, — *Зигфрид. Отдавна разправям, че от време на време можем да бъдем улучени от големи метеорити. И това — хлъц, — стана — хлъц.

— Болницата бе взривена — казал *Зигфрид, понеже така му се струвало.

— Една болница не може да избухне така — рекъл капитанът и за ужас на *Зигфрид се покачил на перилата, готов да скочи на вълнолома. Не че разстоянието било много голямо — разделяла ги към два метра вода, но капитанът бил много пиян.

Той прелетял успешно и се строполил на колене върху вълнолома. Това го излекувало от хълцукането.

— Има ли някой друг на кораба? — попитал *Зигфрид.

— Само ние сме, гълъбче — отговорил капитанът.

През ум не му минавало, че двамата със *Зигфрид носят отговорност за спасяването на друг, освен на себе си. Пътуващите с автобуса още лежали на пода. Между другото *Зигфрид поверил „Мандаракс“ на Мери Хепбърн, за да говори при нужда с Хисако Хирогучи. Както вече казах, „Мандаракс“ не вършел работа за канка-боните.

Капитанът прегърнал тресящите се рамене на *Зигфрид и му казал:

— Не се страхувай, братче. Ние сме потомци на много поколения оцеляващи хора. За един фон Клайст такъв малък метеоритен дъжд е нищо.

— Ади — започнал *Зигфрид, — има ли начин да приближим кораба до пристана?

Той си мислел, че останалите в автобуса ще се почувстват на по-сигурно място, пък и определено ще им бъде по-широко, ако са на борда.

— Майната му на кораба, нищо не остана от него — рекъл капитанът: — Според мене и Лиън са откраднали.

Ще повторя, че Лиън — това съм аз.

— Ади — продължил *Зигфрид, — в автобуса има десет души и един от тях е със сърдечен пристъп.

Капитанът хвърлил поглед към автобуса и попитал:

— А защо са станали невидими?

Хълцането му отново се възобновило.

— Лежат на пода, уплашени са до смърт — казал *Зигфрид. — Налага се да изтрезнееш, не мога да се погрижа сам за тях. Ти ще трябва да направиш необходимото. Вече не съм в състояние да направлявам действията си, Ади. Как пък се случи точно сега! Наследил съм татковата болест.

Що се отнася до капитана, времето за него спряло. Това илюзорно чувство му било познато. Можел да преброи, че му се случвало няколко пъти в годината — винаги, когато научавал нещо, с което не можел да се пошегува. Знаел как отново да задвижи времето — като отрече лошите вести.

— Не е вярно — казал той. — Не може да бъде.