Галапагос

Огромният мехур от взривната вълна бил с плътността на тухлена преграда. На хората в автобуса се сторило, че болницата е вдигната във въздуха. Всички стъкла били избити навътре, но не се счупили — оказало се, че противостоят на удар. Не се превърнали в шрапнели. Наместо това Мери, Хисако, Сълини, *Казак, клетият *Уейт, момиченцата от племето канка-боно и братът на капитана били засипани с нещо, което им се видяло като бели царевични зърна.

Това се случило и на „Баиа де Дарвин“. Прозорците били избити и белите царевични зърна покрили всичко.

Болницата, грейнала от светлина само преди миг, потънала в мрак (както угаснал и целият град), а отвътре се чували викове за помощ. Слава Богу, моторът на автобуса работел и фаровете осветявали тясна пътечка напред през отломъците. Така че *Зигфрид, който с всеки изминал миг все повече се парализирал, успял да потегли. Каква помощ можел да окаже той, или който и да е друг от автобуса на оцелелите (ако имало такива) в засегнатата от взрива болница?

А логиката на лабиринта от отломъци насочила пъплещия автобус да се отдалечи от центъра на експлозията от летището — и да тръгне към пристанището. Пътят през мочурището в края на града към дълбоководните пристани всъщност не бил засегнат, понеже взривната вълна нямала какво да събаря по него.

* * *

*Зигфрид фон Клайст карал към пристанището, по линията на най-малкото съпротивление. Само той виждал накъде се движели. Другите още били на пода. Мери Хепбърн издърпала изпадналия в безсъзнание *Джеймс Уейт от момиченцата канка-боно и сега той лежал по гръб, а скутът й му служел за възглавница. Големите мозъци на момиченцата напълно престанали да възприемат, понеже липсвал дори намек за теория, обясняваща какво става. Хисако Хирогучи, Сълини Макинтош и *Казак също били като вкаменени.

И всички оглушали от взривната вълна, изсипала се с такава сила върху костиците на вътрешното ухо, върху най-дребните костици на човешкото тяло. Никой от тях нямало да възстанови слуха си напълно. С изключение на капитана, първите заселници на Санта Росалия и до един щели да страдат от лека глухота, така че в голямата си част разговорите им на който и да е език се състояли от: „А?“, „Говори по-високо!“ и така нататък.

За щастие дефектът не се унаследявал.

Също като Андрю Макинтош и Дзенджи Хирогучи, и те нямало да разберат какво ги е сполетяло — освен ако в края на синия тунел към Отвъдния свят не отговарят на такива въпроси. Приели теорията на капитана, че този взрив, както и вторият, който щял да последва, се дължали на нажежени камъни от Космоса. Но все пак изпитвали съмнения, понеже капитанът грешал за толкова много неща, че будел смях.

По-младият брат на капитана, който имал мозъчен спазъм и чувал звън в ушите, понеже част от слуха му се възстановявал, спрял автобуса на вълнолома, близо до „Баиа де Дарвин“. Не очаквал, че ще намери убежище там. Не се изненадал, че на кораба няма светлини, прозорците са избити, спасителните лодки — изчезнали, и единствената му връзка с пристана е въжето, хвърлено от кърмата. Носът, освободен от въжетата, бил поотдалечен от вълнолома, и трапът се полюшвал над водата.

Естествено, корабът бил ограбен също както хотела. По пристана се въргаляли опаковки, кашони и друг боклук, оставен от лешоядите.

*Зигфрид не очаквал да види брат си. Знаел, че капитанът е напуснал Ню Йорк, но нямал представа, че се добрал до Гуаякил. А и да бил пристигнал в Гуаякил, най-вероятно било да е мъртъв, пострадал, или, във всеки случай, неспособен да окаже някаква помощ. В този исторически момент в Гуаякил никой не бил в състояние да окаже каквато и да е помощ на някого.

Както казвал „Мандаракс“:

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

Жан дьо Лафонтен (1621–1695)

Най-многото на което *Зигфрид се надявал, било да намери спокойно място в хаоса, където да спре. В този смисъл успял. Изглежда наоколо нямало жива душа.

Той излязъл от автобуса, за да провери дали не е възможно да овладее с гимнастика неволните танцови движения, причинени от Хънтингтъновата хорея, като подскача на място, прави опори, прикляка и така нататък.

Луната изгрявала.

Тогава той видял силует на човек, изправящ се на крака на горната палуба.

Това бил брат му, но лицето на капитана било в сянка и *Зигфрид не го разпознал.

Той бил чувал слухове, че на кораба има призрак. И помислил, че вижда призрак. Сметнал, че това съм аз. Решил, че вижда Лиън Траут.

36.

Капитанът обаче познал брат си и извикал думите, които аз бих се изкушил да извикам, ако бях материализирал се там призрак. Извикал:

— Добре дошъл на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“!

Капитанът, все още с бутилката в ръка, макар че вече била празна, слязъл на главната кърмова палуба, и сега се намирал почти на едно равнище с брат си. А *Зигфрид, понеже оглушал, се приближил колкото може, като гледал да не падне в разделящата ги тясна ивица вода. През водата било прехвърлено въжето — бялата пъпна връв.