Галапагос

Единственият отпечатък от това събитие в стратосферата бил в големия мозък на Рейес и никъде другаде. Пилотът се чувствал щастлив. Смирен. Поразен. И омаломощен.

Рейес не бил толкова луд, та да си мисли, че извършеното от него е аналогично на правеното от мъжа по време на полов акт. Моментът на изстрелването, както и подробните указания към освободената ракета били решени от компютъра, над който Рейес нямал власт, след като го е включил, и който не се нуждаел от съветите му. Пък и подполковникът не бил кой знае колко наясно с действието на механизма. Такива знания били за специалистите. И във войната, както и в любовта, Рейес бил безстрашен и щастлив авантюрист с късмет.

А всъщност изстрелването на ракетата напълно съвпадало с поведението на мъжкия индивид при съвокуплението.

Ето какво се очаквало от подполковника: да достави мигновено необходимото.

Така че отговорността за пръчката, превърнала се в точка, после в петънце и накрая в нищо, вече не била носена от него. Отсега нататък целият акт бил грижа на получателя.

Рейес свършил своето, и сега сладко сиял — доволен и горд.

Започнах да се боя, че разказът ми е едностранчив, понеже няколко наистина луди герои в него могат да създадат впечатлението, че преди милион години всички хора са били луди. Не е било така. Повтарям: не е било така.

По онова време почти всички хора са били нормални, и в този смисъл аз с радост мога да похваля Рейес, че не се е различавал от тях. Повтарям: големият проблем не е бил лудостта. Просто мозъците на хората са били прекалено големи и лъжливи, за да функционират правилно.

Не е било възможно едно-единствено човешко същество да претендира, че тази ракета, която щяла да изпълни перфектно задачата си, ще дължи славата си на него. Това било общо постижение на всички, обединили големите си мозъци в работа по проблема как да се улови и концентрира дифузното насилие, на което е способна Природата, за да го пускат в сравнително малки опаковки върху своите врагове.

Самият аз имах известен дълбоко личен опит с подобни осъществени мечти във Виетнам, а именно — с минохвъргачки, гранати и артилерия. Без помощта на човечеството Природата никога не би могла да бъде нарочно деструктивна върху толкова малки пространства.

Вече разказах как застрелях една жена, защото хвърли граната. Мога да разкажа още много истории, по нито един взрив, който видях или чух във Виетнам, не може да се сравни със случилото се, когато перуанската ракета насочила върха на носа си — онази част от тялото си, най-богато снабдена с оголени нерви окончания — към еквадорския радиолокатор.

В днешно време никой не се интересува от скулптура. Кой би могъл да държи длето или оксижен с плавници или с уста?

Ако обаче на острова имаше паметник в чест на ключово явление от миналото, ето една хубава идея за него: мигът на съвокуплението между ракетата и радиолокатора точно преди взрива.

А в базалтовата основа би могло да бъдат изсечени следните думи, изразяващи чувствата на всички, имащи дял в замисъла, производството и изстрелването на тази ракета; на всички, за които силните експлозиви са били клон от развлекателната индустрия:

„… Това е
искрено желан завършек.“

Уилям Шекспир (1564–1616)

35.

Двайсет минути преди ракетата да награди с френската си целувка радарния диск, капитан Адолф фон Клайст решил, че вече го заплашва опасност и може да слезе от наблюдателницата на „Баиа де Дарвин“. Корабът бил като оглозган и имал по-малко удобства и навигационни уреди дори от „Бигъл“, корабът на Нейно кралско величество, храбрият дървен бриг, който започнал околосветското си плаване на 27 декември 1831 година. На „Бигъл“ поне имало компас и секстант, така че мореплавателите получавали сравнително точна представа за местоположението на кораба в часовниковия механизъм на Вселената, понеже можели да се ориентират по звездите. Нещо повече, на „Бигъл“ разполагали с газени фенери, и свещи за нощите, с хамаци за моряците, и с дюшеци и възглавници за командния състав. А всеки, който имал намерение да преспи на „Баиа де Дарвин“, сега трябвало да отпусне изнурена глава върху голия метал, или да направи онова, което правела Хисако Хирогучи, когато вече не можела да държи очите си отворени. Хисако сядала върху капака на клозетната чиния в тоалетната недалече от главния салон и облягала глава на ръцете си, скръстени върху умивалника.

Оприличих тълпата около хотела на приливна вълна, пречупила гребен край автобуса и безвъзвратно отминала. Бих казал, че тълпата на пристанището повече наподобявала торнадо. Сега този кръвожаден вихър се придвижвал в здрача навътре в сушата и се хранел от себе си, понеже съставляващите го също се превръщали в предмет на грабежи, понесли омари, вино, електронни уреди, завеси, закачалки, цигари, столове, навити на руло килими, кърпи, кувертюри и така нататък.