Галапагос

Бяха положили там *Уейт върху блузата на Мери, сгъната за възглавница, понеже навсякъде другаде на кораба цареше тъмнина. А след като луната залезе, поне звездите осветяваха палубата. Смятаха на зазоряване да го преместят в някоя каюта, за да не се опече жив върху голите метални плоскости.

Всички останали се намираха на по-долната палуба. Сълини Макинтош се бе разположила в главния салон, използвайки кучето си вместо възглавница. Там бяха и шестте момиченца от племето канка-боно. Те се използваха взаимно за възглавници. Хисако се намираше в тоалетната до салона и спеше, наместена между клозетната чиния и умивалника.

„Мандаракс“, предаден от Мери на капитана, беше в едно чекмедже на мостика — в единственото чекмедже на кораба, в което имаше нещо. И понеже то остана леко открехнато, „Мандаракс“ чу и преведе много от казаното през нощта. Поради случайно натиснат бутон, той превеждаше всичко на киргизки, включително и плана на капитана за действие, който беше както следва: да плават право към галапагоския остров Балтра, където има док, летище и малка болница. Там имало и мощна радиостанция, така че щели да разберат със сигурност естеството на двете експлозии, както и какво става с останалия свят в случай, че метеоритните дъждове са били повсеместни, или пък, както предполагала Мери, е избухнала Третата световна война.

Както вървяла работата, нямало защо планът на капитана да не бъде преведен на киргизки, или на друг език, който никой не разбирал, защото корабът бил поел такъв курс, че можел изобщо да не попадне на Галапагоските острови.

Невежеството на капитана стигало, за да отклони кораба от курса му. Но капитанът сложил началото на грешките си през първата нощ, преди да изтрезнее, като непрекъснато променял курса, за да избегне точките на сблъсък сред океана от падащи звезди. Не забравяйте, че според големия му мозък ставало дума за метеоритен дъжд. Всеки път, когато видел падаща звезда, той очаквал, че щом тя улучи океана, ще се вдигне приливна вълна.

Затова той управлявал така, че корабът да посрещне вълната с острия си нос. И когато слънцето изгряло, благодарение на големия капитански мозък корабът можел да се намира на всяко възможно място и да плава кой знае за къде.

Междувременно Мери Хепбърн, редом с *Джеймс Уейт, в състояние между будуването и съня, правела нещо, за което днешните хора вече нямат мозъци. Тя съживявала миналото. Била отново девствена. Лежала в спален чувал. Събуждала се при първия лъч на зората от песента на присмехулника. Спяла на открито в щатския парк на Индиана — един жив музей, късче от онова, което представлявал района преди европейците да постановят, че няма да търпят нито едно растение или животно, което не може да се опитоми или изяде от човечеството. Когато надзърнала от пашкула — от спалния си чувал, — младата Мери съзряла разсипани съдбини и непреграден воден поток. Тя лежала върху благоуханната слама от еони на смърт и натрупани отпадъци. Имало много храна, стига да си микроорганизъм или да можеш да преживяш листа. Човешкото същество отпреди милион и трийсет години обаче не можело да разчита на обилна закуска.

Било в началото на юни. Свежо време. Птичата песен идела от гъсталака с шипки и смрадлика на петдесет крачки от Мери. Мери се зарадвала на своеобразния будилник, защото когато заспивала, имала намерение да се събуди съвсем рано и да си представя, че спалният й чувал е пашкул, от който ще се измъкне сластно, с вълнообразни движения, както правела сега — като един енергичен възрастен екземпляр.

Каква радост!

Какво доволство!

Било прекрасно, понеже приятелката, с която пристигнали, продължавала да спи.

Така че Мери се прокраднала по пружиниращата горска земя към гъсталака, за да види милото ранобудно птиче. Вместо това обаче видяла висок и кльощав сериозен млад мъж в моряшка униформа. Той свирел с уста пронизителната песен на присмехулника. Това бил Рой, бъдещият й съпруг.

Мери се подразнила и не знаела какво да си мисли. Особено чудновата подробност било да видиш моряшка униформа толкова навътре в сушата. Мери решила, че това присъствие е нежелано, и че следва да изпита страх. Но ако този странен мъж се готвел да я нападне, трябвало първо да мине през бодливия гъсталак. Мери спала с дрехи, така че била напълно облечена, но по чорапи.

Мъжът чул идването й. Той имал изумително остър слух. Също като баща си. Семейна черта. При това пръв заговорил:

— Здрасти!

— Здрасти — отвърнала Мери.

По-късно тя казвала, че в мига, когато се чувствала единственият жив човек в Райската градина, изведнъж се натъкнала на този мъж с моряшки дрехи, който се държал, сякаш всичко там е негова собственост. А Рой й се противопоставял с твърдението, че всъщност тя се държала като собственичка.

— Какво правиш тука? — попитала го Мери.

— Смятах, че в тази част не е разрешено да се преспива — рекъл той.

Рой бил прав, и Мери го знаела. Двете с приятелката си нарушавали правилника на живия музей. Намирали се в местност, където нощем можело да има само по-нисши животни.

— Моряк ли си? — попитала го тя.