Читаем Галапагос полностью

Изписах тези думи във въздуха — с върха на показалеца на лявата си ръка, която също е въздух. Майка ми беше левачка, и аз съм левак. Между човешките същества днес вече няма леваци. Хората използват плавниците си в съвършена симетрия. Майка ми беше червенокоса, червенокос беше и Андрю Макинтош, макар че съответните им деца — аз и Сълини — не наследихме техните бакърени коси. А и човечеството не ги наследи, нямаше как да ги наследи. Вече няма червенокоси хора. Лично аз изобщо не съм виждал албинос, но сега и албиноси няма. Сред тюлените от време на време все още се появява някой албинос. Преди милион години такива кожи са щели да се ценят високо, за да ги намятат на оперни представления и благотворителни балове.

А дали от кожите на съвременните хора биха се получили хубави палта за някогашните им прадеди? Не виждам причини това да не е можело да стане.



А дали се притеснявам, че пиша без материален израз, с въздух върху въздух? Не, защото моите думи ще бъдат трайни толкова, колкото всичко, написано от баща ми, от Шекспир, от Бетовен или от Дарвин. Излезе, че всички те са писали с въздух върху въздух, и ето, сега аз грабвам следната мисъл на Дарвин от спокойната атмосфера:

„Прогресът е много по-всеобхватен, отколкото регресът.“

Вярно е, така е.



Когато започваше моят разказ, изглеждаше, като че земната част от часовниковия механизъм на Вселената е заплашена от ужасна опасност, защото много от съставните й елементи — тоест, хората — вече не прилягаха никъде, и съсипваха всичко останало, включително и себе си. Тогава бях склонен да твърдя, че всичко е безвъзвратно погубено.

Но не е така!

Благодарение на известни модификации в дизайна на човеците не виждам причини защо земната част на този часовников механизъм да не продължи да тиктака вечно — така, както тиктака сега.



Ако човечеството е доведено до състояние на хармония със себе си и с останалата част от Природата от някакви свръхестествени същества или от човечета с летящи чинии (тези любимци на моя баща), аз не съм забелязал такова нещо. Готов съм да заявя под клетва, че ремонтът бе извършен от закона за естествения подбор без всякаква странична помощ.

Във воднистото пространство на Галапагоския архипелаг най-голям брой оцелели имаше сред най-добрите риболовци. Онези, чиито ръце и крака най-много наподобяваха плавници, бяха най-добрите плувци. Издадените челюсти се оказаха по-подходящи за улавяне и стискане на рибата, далеч по-подходящи, отколкото ръцете. А всеки риболовец, прекарващ все повече и повече време под водата, положително е хващал повече риба, ако тялото му е имало по-обтекаема, по-аеродинамична форма, и е бил с по-малък череп.



Ето че разказах моята история. Трябва само да добавя някои важни подробности, които не успях да вмъкна другаде. Ще ги добавя без определен ред, защото сега трябва да пиша бързо. Баща ми и синият тунел всеки миг могат да дойдат за мене.

* * *

Знаят ли все още хората, че рано или късно ще умрат? Не. Скромното ми мнение е, че за щастие те са забравили това.



Дали аз самият се бях размножил приживе? Малко преди да постъпя в морската пехота, една гимназистка от Санта Фе случайно забременя от мене. Баща й беше директор на гимназията, в която учеше, а двамата с нея дори не се харесвахме особено. Просто се забавлявахме, както се забавляваха едно време младите. Момичето направи аборт, за който плати баща му. Изобщо не разбрахме дали можеше да се роди син, или дъщеря.

Това ми послужи за добър урок. По-късно винаги внимавах или аз, или партньорката ми да използваме противозачатъчно средство. И никога не се ожених.

Сега се разсмивам, когато си помисля какво накърняване на достойнството и красотата би било, ако преди половия акт съвременният човек си сложи някое типично противозачатъчно отпреди милион години. Представете си също, че ще трябва да го направи с плавници, а не с ръце.



Дали естествени салове от преплетена растителност пристигаха някога отнякъде на Сайта Росалия, със или без пътници? Не.

Дали каквито и да е животни от материка стигаха до тези острови, откакто заседна „Баиа де Дарвин“? Не.

И все пак ще кажа, че съм тук само от милион години, а това не е кой знае какво време.



А как стигнах аз от Виетнам до Швеция?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дом учителя
Дом учителя

Мирно и спокойно текла жизнь сестер Синельниковых, гостеприимных и приветливых хозяек районного Дома учителя, расположенного на окраине небольшого городка где-то на границе Московской и Смоленской областей. Но вот грянула война, подошла осень 1941 года. Враг рвется к столице нашей Родины — Москве, и городок становится местом ожесточенных осенне-зимних боев 1941–1942 годов.Герои книги — солдаты и командиры Красной Армии, учителя и школьники, партизаны — люди разных возрастов и профессий, сплотившиеся в едином патриотическом порыве. Большое место в романе занимает тема братства трудящихся разных стран в борьбе за будущее человечества.

Георгий Сергеевич Березко , Георгий Сергеевич Берёзко , Наталья Владимировна Нестерова , Наталья Нестерова

Проза / Проза о войне / Советская классическая проза / Современная русская и зарубежная проза / Военная проза / Легкая проза
Вдребезги
Вдребезги

Первая часть дилогии «Вдребезги» Макса Фалька.От матери Майклу досталось мятежное ирландское сердце, от отца – немецкая педантичность. Ему всего двадцать, и у него есть мечта: вырваться из своей нищей жизни, чтобы стать каскадером. Но пока он вынужден работать в отцовской автомастерской, чтобы накопить денег.Случайное знакомство с Джеймсом позволяет Майклу наяву увидеть тот мир, в который он стремится, – мир роскоши и богатства. Джеймс обладает всем тем, чего лишен Майкл: он красив, богат, эрудирован, учится в престижном колледже.Начав знакомство с драки из-за девушки, они становятся приятелями. Общение перерастает в дружбу.Но дорога к мечте непредсказуема: смогут ли они избежать катастрофы?«Остро, как стекло. Натянуто, как струна. Эмоциональная история о безумной любви, которую вы не сможете забыть никогда!» – Полина, @polinaplutakhina

Максим Фальк

Современная русская и зарубежная проза
Божий дар
Божий дар

Впервые в творческом дуэте объединились самая знаковая писательница современности Татьяна Устинова и самый известный адвокат Павел Астахов. Роман, вышедший из-под их пера, поражает достоверностью деталей и пронзительностью образа главной героини — судьи Лены Кузнецовой. Каждая книга будет посвящена остросоциальной теме. Первый роман цикла «Я — судья» — о самом животрепещущем и наболевшем: о незащищенности и хрупкости жизни и судьбы ребенка. Судья Кузнецова ведет параллельно два дела: первое — о правах на ребенка, выношенного суррогатной матерью, второе — о лишении родительских прав. В обоих случаях решения, которые предстоит принять, дадутся ей очень нелегко…

Александр Иванович Вовк , Николай Петрович Кокухин , Павел Астахов , Татьяна Витальевна Устинова , Татьяна Устинова

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы / Современная проза / Религия