Галапагос

И *Мери, цялата прегърбена, се дотътрила до пухестия балдахин на *капитана, който едно време бил и неин. Не била ходила там от двайсет години. През това време много пъти балдахинът, както и мангровите клони и пръти, на които се крепял, а и самото легло, били подменяни. Но в архитектурно отношение мястото си оставало същото: растящите мангрови храсти били просечени чак до океанския бряг и в процепа се виждала плитчината, в която преди толкова много години заседнал „Гърмящият транспарант“.

Между другото онова, което в крайна сметка измъкнало кораба от плитчината, било насъбралата се на кърмата му дъждовна и морска вода. Морската вода проникнала в шахтата на едно от мощните витла. И една нощ корабът потънал. Никой не го видял как потегля за последния етап от „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ — три километра право надолу към царството на злия Морски дух.

13.

Мрачно място е историческата плитчина близо до дома на *капитана! Учудвам се, че е искал да я вижда всеки ден. Точно по тази полупотопена гърбица суша се спуснали ръка за ръка *Хисако Хирогучи и сляпата *Сълини Макинтош, когато заедно потърсили и намерили синия тунел към Отвъдния свят. Тогава *Сълини била на четирийсет и осем години и още можела да ражда. А *Хисако била на петдесет и шест години и отдавна нямала овулация.

Всеки път, когато видела плитчината, Акико отново се разстройвала. Чувствала се виновна за самоубийството на двете жени, които я отгледали, макар че според *"Мандаракс" несъмнена причина за смъртта на двете била скритата, еднопосочна и вероятно наследствена депресия на *Хисако.

Но имало един факт, който Акико не можела да пренебрегне: *Хисако и *Сълини се самоубили скоро след като Акико си направила собствено домакинство.

Тогава тя била на двайсет и две години. Камикадзе още не бил влязъл в пубертета, така че това не било свързано с него. Акико просто заживяла сама, което много й харесало. На нейната възраст повечето млади хора отдавна напускат родното гнездо и аз напълно я подкрепях. Виждах колко се измъчва, когато *Хисако и *Сълини продължават да разговарят с нея като с дете, а тя вече беше силна и зряла жена. Бездруго търпя това прекалено дълго, защото им беше много благодарна за всичко, което те бяха направили за нея, когато е била безпомощна.

Не знам дали ще ми повярвате, но в деня, когато тя ги напусна, те както винаги й бяха накълцали предварително месото от синеногия рибояд.

Цял месец подир това те продължаваха да предвиждат място за нея на трапезата, накълцваха й предварително месото, като й говореха гальовно или приятелски я закачаха, макар че нея вече я нямаше там.

После явно е дошъл денят, когато не си е струвало да се живее.

Независимо от всичките си болежки *Мери Хепбърн била в добро състояние, когато отишла да види *капитана на смъртния му одър. Все още сама събирала и приготвяла храната си, и домът й блестял от чистота. Тя напълно заслужено се гордеела с това. За разлика от *Мери *капитанът бил в тежест на колонията, тоест в тежест на Акико. *Мери често казвала, че ако усети да се превръща в тежест на някого, тя ще последва Хисако и Сълини в плитчината, и ще се събере с втория си съпруг на океанското дъно.

Контрастът между нейните ходила и ходилата на разглезения *капитан бил поразителен — те явно можели да разкажат съвсем различни истории. Неговите били бели и меки. Нейните били груби и здрави като туристическите обуща, които била занесла в Гуаякил преди толкова много години.

Тя казала на мъжа, с когото не била разговаряла от двайсет години:

— Научих, че си много болен.

Всъщност *капитанът все още изглеждал красив, със запазено тяло. Имал хубав вид и бил чист, понеже Акико го къпела всеки ден и миела косата и брадата, му. Използвала сапун, който жените канка-боно правели от стрити кости и пингвинска лой.

Едно нещо дразнело при болестта на *капитана: че тялото му продължавало да се намира в идеална форма. Било много по-силно от тялото на *Мери. Не то, а неговият скапал се мозък го карал да прекарва толкова време в леглото, да се изпуска, да отказва да яде и така нататък.

И още нещо: неговото състояние не било характерно само за Санта Росалия. Милиони старци на материка били безпомощни като бебета, и млади хора, състрадателни като Акико, се грижели за тях. А благодарение на акулите и на китовете убийци в днешно време проблемите, свързани със стареенето, не съществуват.

— Коя е тази вещица? — попитал *капитанът Акико. Мразя грозните жени. През живота си не съм виждал толкова грозна жена!

— Това е *Мери Хепбърн, госпожа Флеминг, дядо — казала Акико и по косматата й буза се плъзнала сълза. — Това е баба.

— Не познавам тая жена — рекъл той. — Кажи й да се маха оттук. Ще затворя очи. Като ги отворя, искам да я няма.

Той затворил очи и започнал да брои високо, макар и под нос.

Акико доближила *Мери, уловила я за крехката дясна ръка и казала:

— О, бабо, нямах представа, че той ще се държи така!

А *Мери й отговорила, без да понижава глас:

— И преди не се държеше по-хубаво.

*Капитанът продължавал да брои.