Галапагос

Всепризнато било, че най-вкусната храна е яйце, оставено да се пече на слънцето часове наред върху подходяща плоска скала. На остров Улф нямало огън. На второ място поставяли рибата, глътната от птица. После самата птица. После зеления пулп от стомаха на морската игуана.

Всъщност Природата осигурявала такова изобилие, че винаги имало хранителни запаси, за които колонистите знаели, но не им се наложило да ги използват. Имало тюлени и морски лъвове на всякаква възраст, до един добродушни и кротки, с изключение на мъжките индивиди в размножителния период — лежали по скалите и гледали разнежено минаващите наблизо човешки същества. Тюлените и морските лъвове били дяволски подходяща храна.

Фатални щели да бъдат последиците, ако хората веднага бяха изтребили всички сухоземни игуани, но се оказало, че в случая катастрофа не настъпила. Това можело да е от голямо значение. Но станало така, че не то изиграло голяма роля. На Санта Росалия изобщо нямало големи сухоземни костенурки, иначе колонистите положително щели да изтребят и тях. Но и това не би било от голямо значение.

Междувременно в други части на света, особено в Африка, хората умирали с милиони, понеже не им провървяло. Години наред имало суша. Едно време често валяли дъждове, но в момента изглеждало сякаш никога вече няма да вали.

Африканците поне спрели да се размножават. И това не било за изхвърляне. И това помагало. Означавало, че остава все повече нищо, което да се разпределя.

* * *

Капитанът схванал, че между момичетата канка-боно има бременни едва месец преди едно от момичетата да роди. Случило се така, че то родило първия човешки мъжки индивид на Санта Росалия, станал известен под прякора, даден му от косматата Акико, която искала да изрази възхищението си от неговата мъжественост. Нарекла го „Камикадзе“ — японската дума за „свещен вятър“.

Първите заселници никога не се превърнали в семейство, което да приеме всички. Но когато последните стари колонисти измрели, следващите поколения станали семейство, което приело всички. Имали общ език, обща религия, някои общи шеги, песни, танци и така нататък, и почти всичко било с канка-бонски произход. А когато Камикадзе стигнал до преклонна възраст, той се превърнал в нещо, което капитанът никога не успял да постигне: станал почитаният патриарх. А Акико станала почитаният „матриарх“.

Това протекло много бързо — от случайния генетичен материал се формирало напълно взаимосвързано човешко семейство. Резултатът бил много приятен. Без малко да обикна тогавашните хора, каквито си бяха — с големи мозъци и така нататък.

11.

Едва към края на играта капитанът открил, че жената от племето канка-боно е бременна — не само защото разбира се никой не пожелал да го уведоми, но и защото канка-боните го мразели толкова много, главно по расистки съображения, че той почти не ги виждал. За да не го срещат, идвали за вода на неговата страна от кратера само късно нощем, когато обикновено той спял дълбоко. Продължили да го мразят до края на живота му, макар да бил баща на всички деца, които те толкова обичали.

Но месец преди раждането на Камикадзе капитанът не можел да заспи на леглото, покрито с перушина, което споделял с Мери. Големият му мозък го карал да се върти неспокойно, защото замислял да прокопае тунел от на кратера до водоизточника3 и като открие процепа, да овладее онова, от което никой нямал причини да се оплаква: скоростта, с която капела водата.

Между другото този строителен план по скромност се доближава до построяването на Хеопсовата пирамида или на Панамския канал.

И така, капитанът напуснал леглото и тръгнал да се разхожда посред нощ. Било пълнолуние и луната се намирала точно над главата му. Когато капитанът стигнал до извора, там били шестте канка-бони, които галели повърхността на препълненото езерце като че било любимо животно, пръскали се с вода и така нататък. Радвали се толкова много и били особено щастливи, понеже всички скоро щели да си имат бебета.

Но щом видели капитана, престанали да се радват. Смятали, че той е зъл. Но и капитанът се смутил, защото бил гол. Не очаквал, че ще срещне някого, и не си направил труда да върже препаската от игуанска кожа. И така, след десет години на Санта Росалия канка-боните за пръв път видели гениталиите му. Избухнали в смях и не можели да спрат да се смеят.

Капитанът се оттеглил в своята обител, където Мери дълбоко спяла. Отхвърлил смеха като проява на простотия. Помислил си също, че една от жените явно страда от тумор, от някаква паразитоза или от коремна инфекция и че независимо от веселото й настроение сигурно съвсем скоро ще умре.

На сутринта той споменал на Мери за тази подутина, а тя се усмихнала много загадъчно.

— Нима това е причина да се усмихваш? — рекъл той.

— Усмихвам ли се? — изненадала се тя. — Божичко, наистина това не е за радост.

— Толкова голяма подутина не ще да е някаква дреболия — продължил той.

— Напълно съм съгласна с тебе — казала тя. — Ще трябва просто да чакаме и да видим какво ще стане. Нищо не можем да направим.