Галапагос

Извили вратовете на няколко синеноги рибояди. Уловили за опашките сухоземни игуани и ги удряли до смърт о черните камъни. Точно по време на това клане Мери се одрала и безстрашната чинка вампир за пръв път вкусила човешка кръв.

Убийците не посегнали на морските игуани, защото смятали, че не стават за ядене. Щели да изминат две години, преди да направят откритието, че частично смлените водорасли в стомасите на тези твари не само са вкусна и топла храна, вече сготвена, но и лек за недостига на витамини и минерали, който ги мъчел дотогава. Така диетата им придобила завършеност. При това някои хора понасяли въпросното пюре по-лесно, отколкото други, така че закрепнали, изглеждали добре и били пожелани като сексуални партньори. Законът за естествения подбор влязъл в действие и като следствие милион години по-късно човешките същества могат сами да смилат водораслите, без намесата на морските игуани, които са оставени на мира.

Това е много по-добро решение на въпроса и задоволява всички.

Все пак хората продължават да убиват риба и все още ядат синеноги рибояди, които и досега не се боят от тях.

Сигурен съм, че бих могъл да остана тук още милион години, и на синеногите рибояди пак няма да им стигне времето, за да разберат, че хората са опасни. Да, и както вече казах, те продължават неуморно да танцуват през размножителния период.

Вечерта хората на „Баиа де Дарвин“ буквално си направили пиршество. Хранили се на горната палуба, и самата палуба им служела като поднос за сервиране, а капитанът бил в ролята на майстор готвач. Имало печени сухоземни игуани, пълнени с месо от омар и мръвки от рибояди. Имало два печени рибояда, пълнени със собствените им яйца и намазани със стопена пингвинска мас. Храната била страшно вкусна и всички отново се чувствали щастливи.

Другата сутрин на зазоряване капитанът и Мери отново слезли на брега, като взели и момиченцата канка-боно. Децата най-после разбрали нещо от онова, което се случвало. Те не спирали да убиват, не спирали да примъкват убитите животни, докато корабният хладилник не се напълнил освен с тялото на Джеймс Уейт с достатъчно птици, игуани и яйца, които при нужда можели да им служат за храна цял месец. Сега хората разполагали не само с достатъчно гориво и вода, но и с безкрайно много при това добра храна.

Оставало капитанът да включи моторите. Щял да насочи кораба на изток с пределна скорост. Нямало начин да не попадне на Южна Америка, Централна Америка, или Северна Америка, обяснил капитанът на Мери, защото чувството му за хумор се възвърнало. „Само дано не ни сполети нещастието да минем през Панамския канал — рекъл той. — Но и да минем през канала, мога да гарантирам, че накрая все ще стигнем до Европа или Америка.“

Капитанът се разсмял, разсмяла си и Мери. В крайна сметка всичко щяло да бъде наред. Обаче моторите не проработили.

9.

По времето, когато „Баиа де Дарвин“ потъва в мъртвешки спокойния океан — през септември 1996 година — всички освен капитана наричали кораба с прозвището, дадено му от Мери: „Гърмящия транспарант.“

Това непочтително наименование било взето от песен, която Мери научила от „Мандаракс“, със следния текст:

„Най-чудният кораб, направен от хора
«Гърмящ транспарант» бе наречен —
с безгрижни моряци сред риби и раци
на плаване бурно обречен.
Стои капитанът насред урагана
на мостика с дързост нечута.
Но често, презрял и деветия вал,
той кротко спи в свойта каюта.“

Чарлс Карил (1842–1920)

Хисако Хирогучи, косматата й дъщеря Акико и Сълини Макинтош също наричали кораба „Гърмящия транспарант“. Така го наричали и момичетата канка-боно, които харесали как звучат думите, без да ги разбират. А когато по-късно момичетата станали жени и родили деца, те им обяснили, че са пристигнали от материка с вълшебен кораб, който се казва „Гърмящия транспарант“.

Акико, владееща перфектно английски и японски, единствена извън индианската група знаела и техния език, но все не намирала подходящ начин да преведе и канка-бонски „Гърмящия транспарант“.

Скоро след като „Гърмящият транспарант“ отишъл на дъното, Мери започнала да провежда осеменителната си програма. Тогава тя била на шейсет и една години. Явявала се единственият сексуален партньор на капитана, който бил шейсет и шест годишен, и сексуалните му интереси вече не били чак дотам непреодолими. Той продължавал да е убеден, че не бива да се размножава, защото смятал, че все още съществува възможност да предаде на поколенията Хънтингтъновата хорея. Пък и бил расист и изобщо не изпитвал влечение към Хисако или косматата й дъщеря, а още по-малко — към индианките, които в крайна сметка щели да родят негови деца.