Галапагос

Ето че и двамата бяхме станали танцуващи синеноги рибояди: правехме каквото се иска, независимо дали някой го забелязва или не. По-скоро второто.

А сега баща ми каза от прахосмукачката:

— Метнал си се на майка си.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Знаеш ли кой беше любимият й цитат?

Знаех. Знаеше го и „Мандаракс“. Цитатът е сложен за надслов на тази книга.

— Ти вярваш, че хората са добри животни, които накрая ще решат всичките проблеми и отново ще превърнат Земята в Райска градина.

— Моля те, мога ли да я видя? — попитах аз, защото знаех, че тя е мъртва и се намира някъде в другия край на тунела. Това бе първото, което поисках да узная от баща си, когато самият аз умрях: „Знаеш ли какво е станало с мама?“ Бях я търсил навсякъде, преди да постъпя в морската пехота.

— Жената зад теб мама ли е? — исках да разбера аз.

Състоянието на синия тунел бе неспокойно, имаше перисталтика. Гърчовете му често ми позволяваха да надникна далече вътре. Третия път, когато баща ми се появи, мярнах една жена и си помислих, че може да е мама, но нямах късмет.

— Аз съм Нейоми Торп, Лиън! — извика жената. Тя беше съседка, която след като истинската ми майка избяга, известно време полагаше големи усилия да ми бъде като майка. — Аз съм госпожа Торп! — повтори тя. — Нали ме помниш, Лиън? Я ела тук, както идваше у нас през кухненската врата! Хайде, бъди добро момче. Нали не искаш да останеш там още милион години?

Направих още една крачка към прахосмукачката. „Баиа де Дарвин“ се превърна във фантастична картина от паяжини. Синият тунел все по-ясно се очертаваше и ми се виждаше разумно същество за придвижване, също като трамвая в Малмьо, с който всеки ден пътувах до корабостроителницата и обратно.

Но тогава, иззад гърба ми, от ефирната наблюдателна площадка на „Баиа де Дарвин“ чух как призрачният силует, в който се бе превърнала Мери, крещи неспирно нещо. Помислих си, че по някакви причини жената е в агония. Не различавах думите, но по гласа й съдех, че може би е улучена с куршум в корема.

Трябваше да разбера какво казва, затова направих две крачки назад, после се обърнах и я погледнах. Тя ридаеше и се смееше. Беше се надвесила през ръба на голямата метална кофа, представляваща наблюдателницата, така че висеше надолу с главата. Викаше към капитана, застанал на мостика:

— Земя! Земя! Слава тебе, Господи! Боже мили! Земя! Земя!

8.

Мери беше видяла Санта Росалия.

Естествено, капитанът веднага щеше да насочи кораба натам с надеждата, че островът не е безлюден, или че поне е обитаван от животни, които той и останалите могат да сготвят и да изядат.

Оставаше под въпрос дали аз щях да бъда с тях, за да видя какво ще се случи по-нататък. Цената, която щях да платя, за да задоволя любопитството си за съдбите на хората от кораба, беше пределно ясна: да бродя като призрак по Земята, без възможност за промяна на положението, още милион години.

Решението за мен бе взето от Мери Хепбърн — от „госпожа Флеминг“, чиято радост на наблюдателницата толкова дълго задържа вниманието ми, че когато погледнах към тунела, той беше изчезнал.

Сега вече излежах присъдата си от хиляда хилядолетия. Платих изцяло дълга си към обществото, или към каквото имам дълг. Очаквам да видя синия тунел по всяко време. Естествено, с голяма радост ще се пъхна в него. Тук вече не се случва нищо, което многократно да не съм виждал и чувал. Положително никой няма да съчини Деветата симфония на Бетовен, нито да излъже или да започне Третата световна война.

Мама излезе права: дори в най-мрачните времена за човечеството все пак имаше надежда.

* * *

На 1 декември 1986 година в понеделник следобед капитан Адолф фон Клайст, чийто кораб нямал използваема котва, нарочно закарал „Баиа де Дарвин“ в една плитчина с базалтово дъно близо до брега. Смятал, че когато дойде време да отплава, корабът ще може да се измъкне оттам, както станало в Гуаякил.

Кога възнамерявал да отплава? Веднага, щом натоварел хранителни припаси: яйца, рибояди, пингвини, корморани, омари и всичко останало, което се яде и може лесно да се улови. Щом натрупал провизии, съответстващи на запасите му от гориво и вода, той лесно щял да се върне на материка и да потърси спокойно пристанище, което да ги приюти. Възнамерявал да преоткрие Южноамериканския континент.

Той изключил верните машини. Това щяло да отбележи края на тяхната вярност. По причини, които капитанът изобщо не успял да установи, машините повече не проработили.

Това означавало, че печките, фурните и хладилниците скоро също излезли от употреба веднага, щом акумулаторите се изчерпали.

Били останали още десет метра от кърмовото въже — от бялата найлонова пъпна връв — навити около един кнехт на главната палуба. Капитанът навързал по него възли, след което двамата с Мери се спуснали в плитчината и прегазили до брега, за да съберат яйца и да убият някои нисши животни, които не се страхуват от тях. Щели да използват блузата на Мери и новата риза на Джеймс Уейт, с все още висящ етикет, като пазарски чанти.