Галапагос

Преди да се качи обаче, тя подложила нова динена кора на капитана. Попитала го за името на острова, който се предполагало, че ще видят съвсем скоро. Това било нещо, което капитанът непрекъснато правел през третия ден от плаването: изброявал острови, вероятно намиращи се точно зад хоризонта или право напред. „Бъди нащрек, за да не изпуснеш Сан Кристобал или Хеновеса — зависи колко на юг сме отишли“ — казвал той. А по-късно възкликвал: „Аха! Сега зная къде се намираме. Всеки миг ще се покаже остров Худ — единственото място на света, където гнезди галапагоският албатрос, най-голямата птица на архипелага!“ и така нататък.

Между другото тези албатроси съществуват и днес, и продължават да гнездят на остров Худ. Имат размах на крилата около два метра и все така вярват в бъдещето на авиацията. Те все още смятат, че това предстои.

Към края на петия ден обаче капитанът си замълчал, когато Мери го помолила да назове името на който и да е остров, намиращ се според него наблизо.

Затова тя отново го попитала, и тогава той й отговорил: „Планината Арарат“.

Когато Мери се качи на наблюдателната площадка, аз се учудих, защото тя не извика от изненада, забелязвайки онова, което аз сметнах за странно атмосферно явление първо над кърмата, а после изместено над килватера. Изглеждаше от електрически произход, макар че не се чуваше никакъв шум — или беше близък роднина на кълбовидната мълния, или пък на огньовете на Свети Елм.

Бившата учителка погледна право към него, но не си пролича да й се вижда необичайно. Тогава разбрах, че само аз го виждам, и се досетих какво е: синият тунел към Отвъдния свят. Отново бе дошъл да ме прибере.

Дотогава го бях виждал три пъти: в мига на обезглавяването ми; на гробището в Малмьо — където шведската глина с плясък удряше по ковчега ми, а Ялмар Арвид Бострьом, който положително нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен, каза за мене: „Е, все пак той нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен!“, и третия път — когато самият аз се намирах на наблюдателната площадка по време на бурята в северния Атлантик, под лапавицата и морските пръски, и държах отрязаната си глава високо, като че беше баскетболна топка.

На въпроса, който синият тунел поставя с появяването си, мога да отговоря само аз: изчерпал ли съм вече любопитството си към онова, което представлява животът? Ако е така, трябва само да стъпя вътре в онова, което оприличавам на прахосмукачка. А ако наистина пълният със светлина, подобна на отблясъците, хвърляни от печките и фурните на „Баиа де Дарвин“ син тунел всмуква, това явно не притеснява покойния ми баща, научнофантастичния писател Килгор Траут, който стои точно на отвора и си приказва с мене.

Първото, което каза баща ми, застанал над кърмата на „Баиа де Дарвин“, беше следното: „Не ти ли омръзна корабът на глупаците, момчето ми? Ела веднага при татко. Ако сега се откажеш от мене, няма да ме видиш повече цели милион години!“

Милион години! Боже мили, милион години! И той не се шегуваше. Колкото и лош баща да беше, той винаги удържаше на думата си, и никога не ме лъжеше преднамерено.

Направих една крачка към него, но не и втора. Приличах на женски синеног рибояд в началото на брачния танц. Както и при брачния танц, несигурната първа крачка е началото на часовниковото тиктакане, което после става неудържимо. Вече се бях променил, макар още да се намирах далече от прахосмукачката. Тътенът от машинното отделение на „Баиа де Дарвин“ се чуваше по-слабо, а металната горна палуба стана прозрачна, така че виждах долу в главния салон как момиченцата канка-боно оглозгват костите на своята невинна сестра Казак.

Първата крачка към баща ми ме накара да се замисля за тези индианчета, за Мери на наблюдателната площадка зад гърба ми, за Хисако Хирогучи и нейния зародиш в тоалетната, за угнетения капитан на мостика и за сляпата Сълини, а и за трупа в огромния хладилник: „Защо трябва да ме е грижа за тези непознати хора, роби на страха и глада? Какво общо имат те с мене?“

Когато не направих втора крачка към него, баща ми каза:

— Не спирай, Лиън. Няма време за свенливост.

— Още не съм приключил проучването си! — възпротивих се аз.

Бях си избрал да стана призрак, понеже в това занимание имаше допълнителна изгода — възможност да чета чужди мисли, да узная истината за миналото на даден човек, да виждам през стени, да бъда на няколко места едновременно, да изследвам задълбочено защо тази или онази ситуация е добила определен вид, и да имам достъп до цялото човешко познание.

— Татко, дай ми още пет години! — помолих се аз.

— Пет години?! — възкликна той и започна да ми се подиграва заради трите предишни уговорки, които направих с него: „Още един ден, татко!“, „Още един месец, тате!“, „Още шест месеца, татенце!“

— Но аз научавам толкова много за това какъв е животът, какви механизми го движат и какъв е всъщност смисълът му! — казах аз.

— Не ме лъжи — рече баща ми. — Аз лъгал ли съм те някога?

— Не, сър — потвърдих аз.

— Тогава и ти не ме лъжи.

— Сега ти Господ ли си? — попитах аз.