Галапагос

Акико била единственото младо същество на острова, което обичало да му разказват истории, особено любовни истории от живота на материка. Мери й се извинявала, че може да й разправи твърде малко такива истории от първа ръка. Казала, че родителите й явно много се обичали, и на Акико й било приятно да чува, че те се целували и прегръщали до самия си край.

Мери разсмивала Акико с нелепото си любовно приключение (ако изобщо можело да се нарече така) с един вдовец на име Робърт Войчеховиц, завеждащ литературния отдел на гимназията в Илиъм преди закриването й. Освен Рой и „Уилард Флеминг“ той бил единственият мъж, който й предложил брак.

Историята е следната: само две седмици след погребението на Рой Робърт Войчеховиц започнал да й се обажда по телефона и да й определя срещи. Мери му отказвала и му дала да разбере, че във всеки случай за нея е твърде рано да тръгне по срещи.

Направила всичко, за да го обезсърчи, но въпреки това той я посетил един следобед, макар тя да го уведомила, че иска да остане сама. Спрял пред къщата точно когато Мери косяла моравата. Накарал я да изключи косачката, после ни в клин, ни в ръкав й направил предложение за женитба.

Мери описвала на Акико колата му и Акико се заливала в смях, при все че нито била виждала, нито щяла да види такъв автомобил. Робърт Войчеховиц карал ягуар, който някога бил красив, но сега откъм страната на шофьора купето било издраскано и очукано. Получил колата като подарък от жена си, когато умирала. Жена му се казвала *Дорис — име, с което Акико щяла да кръсти една от косматите си дъщери само заради историята, разправена от Мери.

*Дорис Войчеховиц била наследила малко пари и купила ягуара за мъжа си като един вид благодарност, че е бил толкова добър съпруг. Имали отраснал син, на име Джоузеф, който бил простак и разсипал красивия ягуар още преди майка му да почине. Джоузеф влязъл в затвора за шофиране след употреба на алкохол.

Ето го пак нашия стар приятел алкохола, който смалявал мозъците.

Предложението на Робърт за женитба било направено върху единствената току-що окосена морава в квартала. Всички други дворове били превзети от пустошта, понеже обитателите заминали. През цялото време, докато Войчеховиц правел предложението си, един едър златен лабрадор лаел по двамата и се правел на страшилище. Това бил Доналд — кучето, което било такава утеха за Рой през последните месеци от живота му. Някога и кучетата имали имена. Доналд бил куче, Робърт — мъж. Доналд бил безопасен. През живота си не бил ухапал човек. Искал само някой да хвърля пръчка, за да изтича и да я донесе, и така нататък. Доналд, меко казано, не бил много умен. С положителност може да се каже, че той не би написал Деветата симфония на Бетовен. Когато заспивал, често скимтял и задните му крака потрепвали. Сънувал, че гони хвърлени пръчки.

Робърт се боял от кучета, защото един доберман-пинчер нападнал него и майка му, когато Робърт бил едва на пет години. По отношение на кучетата той не се безпокоял, стига да има човек, когото те да слушат. Останел ли обаче насаме с куче с каквито и да е размери, Робърт се изпотявал, разтрепервал и косата му настръхвала. Затова много внимавал да не попада в такива ситуации.

Но предложението му за женитба толкова изненадало Мери, че тя избухнала в сълзи — нещо, което никой вече не прави. Мери много се смутила, объркала се, извинила се на Робърт надве-натри и хукнала към къщата. Не искала да бъде омъжена за друг, освен за Рой. Дори след като Рой бил мъртъв, тя не искала да бъде омъжена за друг.

Така че Робърт останал сам с Доналд на моравата пред къщата.

Ако големият мозък на Робърт го бивало за нещо, той щял да накара Робърт нарочно да тръгне към колата си, като същевременно презрително заповяда на Доналд да млъкне, да се махне и така нататък. Но вместо това мозъкът го накарал да се обърне и да хукне. Мозъкът му бил много повреден, защото го накарал да изтича покрай колата, докато Доналд го следвал по петите, да пресече улицата и да се покатери на една ябълка в предния двор на празната къща, чиито обитатели се били преместили в Аляска.

А Доналд застанал под дървото и започнал да лае по него.

Робърт се страхувал да слезе и стоял там цял час, докато Мери, заинтригувана защо Доналд лае толкова дълго и толкова монотонно, не излязла от къщи и не избавила Робърт.

Когато Робърт слязъл, повдигало му се от страх, пък и се отвращавал от себе си. И наистина повърнал. След това (а бил изцапал обувките си и маншетите на панталоните) той казал: „Аз не съм мъж. Аз просто не съм мъж. Вече изобщо няма да те безпокоя. Вече няма да безпокоя нито една жена.“

Разказвам тук тази история на Мери, защото капитан Адолф фон Клайст щял да има същото ниско мнение за качествата си, след като пет денонощия избивал като с миксер пяната от океана, без да стигне до какъвто и да е остров.