Ген

Вече цялата глутница ръмжеше. Тръгнаха напред в полукръг. Действията им изглеждаха координирани. Жерар изпърха с криле, после още веднъж. Дори ги разпери с надеждата да изглежда по-голям и застрашителен. Но това очевидно не оказа никакъв ефект.

— Вижте, глупаци такива, в опасност сте, не разбирате ли? Те ви дебнат, дебнат всички ни!

Но гласовете вече не ги притесняваха. Просто се приближаваха бавно напред — и толкова. Едното заобиколи откъм гърба на Жерар. Той обърна глава назад. Лоша работа.

— Вървете си, върнете се у дома си! — Жерар размаха отново криле, нервно, но тревогата явно му даваше сила, защото крачката му се отделиха на няколко сантиметра от клончето, на което беше кацнал. Ръмжащите животни се приближаваха…

Жерар размаха още по-силно криле… по-силно… и усети как се издига във въздуха. За последен път му бяха подрязали перата преди седмици! Можеше да лети! Издигна се високо над земята и откри, че може и да се рее, поне за кратко. Не много, но все пак. Смрадливите животни бяха далеч под него и виеха разочаровано. Жерар полетя на запад, в посоката, в която беше изчезнал Стан. Летеше далеч от изгрева, към тъмнината. Силното му обоняние долови миризмата на храна и той полетя натам.

78.

Алекс Бърнет спеше зад волана. Отвори очи и видя, че е обградена от мъже. Трима надничаха през прозорците. Бяха с каубойски шапки и носеха дълги тояги с примки в края. Тя рязко се надигна. Един от мъжете й даде знак да кротува.

— Само минутка, госпойце.

Алекс хвърли поглед към сина си, който спеше на седалката до нея. Не се беше събудил. Нищо не можеше да събуди Джейми.

Погледна навън и ахна ужасено. Един от каубоите вдигна тоягата си. Гигантска гърмяща змия, дълга над метър и половина и дебела колкото мъжка ръка, се гърчеше в примката и съскаше.

— Вече можете да излезете, ако искате — каза мъжът и отмести тоягата настрани.

Алекс предпазливо отвори вратата.

— Заради топлината на двигателя е — каза друг. — Заради нея сутрин се навират под колите.

Видя, че мъжете са общо шестима. Всичките освен тояги носеха големи сакове с гърчещо се съдържание.

— Какво правите?

— Събираме гърмящи змии.

— Защо? — попита тя.

— За Гърмящата надпревара другата седмица. В Юма.

— Ъъъ…

— Организират я всяка година. Кой ще донесе най-много?

— Разбирам.

— Оценяват се на килограм, така че прибираме само големите. Не искахме да ви уплашим.

— Благодаря ви.

Мъжете се канеха да си тръгнат. Онзи, който бе разговарял с нея, поизостана.

— Госпожо, не бива да се мотаете тук сама — каза той Макар да виждам, че имате оръжие. — Кимна към задната седалка на колата.

— Да, но нямам патрони.

— Е, това не е добре — каза мъжът и тръгна към собствената си кола, паркирана от другата страна на шосето. — Дванайсети калибър, нали?

— Да.

— Тези трябва да свършат работа — каза той и й даде шепа червени патрони. Тя ги прибра в джобовете си.

— Благодаря. Колко ви дължа?

Той поклати глава.

— Просто се пазете, госпожо. — Погледна към другарите си, после добави: — Един черен джип мина по шосето преди час някъде. Едър мъжага с брада каза, че търси жена с момченце. Рече, че й бил чичо и че двамата били изчезнали.

— Хм. И вие какво му казахте?

— Тогава още не ви бяхме видели, така че…

— Накъде тръгна той?

— Към Елсинор. Но сигурно всеки момент ще поеме обратно.

— Благодаря ви — каза тя.

Той й махна и каза:

— Не спирайте на бензиностанциите. И късмет.