Ген

— Аз, разбира се, свързах Чарли с АБД, Агенцията за биологични данни. Занимават се със сигурността. Предполагам ги знаеш.

— АБД? — Не помнеше да е чувал това име, но явно би трябвало. — Знам ги, разбира се.

— Така. Те са организирали системата за сигурност на „Дженентек“, „Виет“, „Биосин“ и още десетина сродни компании. Никой от работодателите им не изгаря от желание да говори по въпроса, но АБД безспорно са най-добрите, когато имаш проблеми. Идват, анализират системата ти за сигурност, откриват слабите ти места и запушват пробойните в компютърната мрежа. Тихо, бързо, дискретно.

Диел си помисли, че единственият му проблем е племенникът на Джак Уотсън. Но на глас каза:

— Може би трябва да се свържа с тях.

Та ето как Рик Диел се озова седнал на маса в ресторант срещу елегантна блондинка в тъмен делови костюм. Беше се представила като Жаклин Море. Имаше къса коса и резки маниери. Здрависа се отривисто с него и му подаде визитна. Едва ли беше на повече от трийсет. Тялото й беше стегнато като на гимнастичка. Гледаше го в очите и говореше директно.

Рик хвърли поглед на визитката. Инициалите на компанията, АБД, бяха напечатани в синьо, а отдолу, с по-дребен шрифт, се мъдреха името на жената и телефонен номер. Нищо друго.

— Къде са офисите на АБД? — попита той.

— В много градове по целия свят.

— А вашият?

— В момента работя в Сан Франциско. Преди това бях в Цюрих.

Диел се вслушваше в акцента й. Първоначално го беше взел за френски, но сега реши, че сигурно е немски.

— От Цюрих ли сте?

— Не. Родена съм в Токио. Баща ми беше от дипломатическия корпус. Пътувахме много, когато бях малка. Учила съм в Париж и Кеймбридж. Работих най-напред за „Креди Лионе“ в Хонконг, защото говоря мандарин и кантонски. След това постъпих в „Ломбар Одие“ в Женева. Частна банка.

Дойде сервитьорът. Жената си поръча минерална вода от марка, която Диел не беше чувал.

— Каква е тази вода? — попита той.

— Норвежка. Много е хубава.

Той поръча същото, после попита:

— И как започнахте работа за АБД?

— Преди две години. В Цюрих.

— При какви обстоятелства? — настоя Рик.

— Моля да ме извините, но не мога да говоря за това. Една компания имаше проблем. Обърнаха се към АБД за помощ. Те пък се свързаха с мен — проблемът беше технически. Малко след това постъпих при тях.

— Някаква компания в Цюрих имала проблем? Коя компания? Какъв проблем?

Тя се усмихна.

— Съжалявам.

— С кои компании сте работили, след като постъпихте в АБД?

— Нямам право да говоря за това. Рик се намръщи. Що странно интервю? Тази не му казваше на практика нищо!

— Сигурно разбирате — каза тя, — че кражбата на данни е глобален проблем. Засяга компании по целия свят. Загубите се оценяват на един трилион евро годишно. Никоя компания не иска проблемите й да стават обществено достояние. Затова и ние уважаваме желанието на клиентите си за дискретност.

— Можете ли изобщо да ми кажете нещо? — попита Рик.

— Всяка голяма финансова, научна или фармацевтична компания, за която се сетите. За повечето от тях най-вероятно сме работили.

— Много дискретно, спор няма.

— Точно толкова дискретни ще бъдем и към вас. Ще изпратим само трима души в компанията ви, единият от които ще съм аз. Ще се представим като експерти от фирма за рисково финансиране, която обмисля да инвестира в компанията ви. В рамките на една седмица ще направим оценка на ситуацията и ще ви докладваме заключенията си.

Много делово, много дискретно. Рик направи усилие да се съсредоточи върху думите й, но красотата й го разсейваше. Жената не допускаше и най-дребен сексуален намек в поведението си — нито поглед, нито движение, нищо — и въпреки това излъчваше страхотен сексапил. Не носеше сутиен, установи Рик, стегнатите й гърди се очертаваха изкусително под копринената ризка…

— Господин Диел? — каза тя. Гледаше го в очите. Явно се беше отнесъл.

— Извинете. — Той поклати глава. — Напоследък не ми е лесно…

— Наясно сме с личните ви неприятности — каза тя. — Както и с проблемите на корпоративната ви сигурност. Имам предвид аспектите, свързани с персонала.

— Да — каза той, — Шефът на охраната ни… казва се Брадли…

— Трябва да бъде отстранен незабавно — каза тя.

— Знам, но вуйчо му е…

— Това го оставете на нас — каза тя. Сервитьорът се върна и тя поръча обяд.

Колкото повече си говореха, толкова по-силно привличане изпитваше Рик. Жаклин Море имаше особено екзотично излъчване и резервираност, която му действаше като червен плащ на бик. Решението да я наеме не беше трудно. Искаше да я види пак. Когато излязоха от ресторанта, тя му подаде ръка за довиждане.

— Кога ще започнете? — попита той.

— Веднага. Още днес, ако искате.

— Да, става — каза той.

— Добре тогава. Ще дойдем в офиса ви след четири дни.

— Не днес?

— О, не. Ще започнем днес, но първо трябва да се справим с онзи неудобен проблем, проблема с персонала. След това ще дойдем.

Лъскав черен автомобил спря до тротоара. Шофьорът излезе да й отвори вратата.