Ген

— Поиска да направя проучване за патенти или заявки за присъждане на патенти, свързани с твоя така наречен зрелостен ген — каза адвокатът. — Открих пет, като най-ранният е от 1990-а.

— Хм.

— Два са подводници. Така наричаме патентите с висока степен на неопределеност, за които се кандидатства с идеята патентите да изчакват в състояние на летаргия, докато някой направи откритие, което да ги задейства. Класическият пример е СОХ-2…

— Ясно — каза Джош. — Това го знам.

Битката за патента върху инхибитора СОХ-2 беше прословута. През двехилядната година на университета в Рочесгър беше присъден патент за ген, наречен СОХ-2, който произвеждаше ензим, причиняващ болка. Университетът веднага заведе дело срещу фармацевтичния гигант „Сърл“, които продаваше с успех лекарство против артрит, целебрекс, което блокираше ензима СОХ-2. От Рочестър твърдяха, че лекарството нарушава патента им върху гена, макар че патентът им покриваше само общите приложения на гена в борбата срещу болката. Университетът не беше заявил патент върху конкретен медикамент.

И именно на това се позова съдията четири години по-късно, когато Рочестър загуби делото. Съдът постанови, че патентът на Рочестър е „само изследователски план“ и следователно искът им срещу „Сърл“ е неоснователен. Но подобни отсъждания не променяха традиционното поведение на патентната служба. Оттам продължаваха да издават патенти за гени, включващи списъци с неясни претенции. Един патент можеше да претендира за права над всички приложения на даден ген за контрол върху сърдечни заболявания, болка или инфекции. И макар съдилищата да отсъждаха, че подобни патенти са изпразнени от съдържание, патентната служба продължаваше да ги издава. При това във все по-големи количества. И си прибираха таксите, разбира се. — Давай по същество — каза Джош. Адвокатът се консултира с бележките си. — Най-подходящият кандидат е една заявка за патент от деветдесет и осма за аминокарбоксимуконат-металдехидна дехидрогеназа, или ACMMD. Патентът покрива права над влиянието върху невротрансмитерните потенциали в цингуларната мозъчна гънка.

— Точно така действа нашият зрелостен ген — каза Джош.

— Именно. Така че ако ACMMD е твоя собственост, ще можеш ефективно да контролираш зрелостния ген, защото ще контролираш проявлението му. Красота, какво ще кажеш?

— Кой притежава патента за ACMMD?

Адвокатът запрелиства страниците на бележника си.

— Заявката е подадена от компания на име „ДженКоКом“ със седалище в Нютън, Масачузетс. Компанията е обявила банкрут през деветдесет и пета. Като част от споразумението за ликвидация всички заявки за патенти са преминали във владение на основния инвеститор, Карл Виганд, който е починал през двехилядната. Патентите са наследени от вдовицата му. Тя е болна от рак в последен стадий и смята да дари всички патенти на Бостънската мемориална болница.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Само кажи. — Действай — каза Джош и потри ръце.

27.

Рик Диел подходи към проблема като към изследователски проект. Прочете книга за женския оргазъм. Всъщност две книги. Едната с картинки. Изгледа и един филм. Изгледа го три пъти, като си водеше бележки. Защото се беше заклел, че по един или друг начин ще разбуди либидото на Лиза.

Сега се намираше между краката й и вече половин час се трудеше усърдно, пръстите му се бяха схванали, езикът го болеше, а кожата на коленете му се беше протрила, но тялото на Лиза си оставаше все така безучастно към вниманието му. Нищо от написаното в книгите не се случваше. Нито подуване на устните, нито изпълване с кръв на перинеума, нито прибиране на клиторната качулка, нито промяна в дишането, нито в напрежението в коремните мускули, да не говорим за пъшкане и охкане…

Нищо.

Той беше на ръба на изтощението, а Лиза зяпаше тавана, все едно е на зъболекарски стол. Като човек, който чака нещо неприятно да свърши.

А после… чакай малко… дишанетой започна да се променя. Отначало едва доловимо, но после съвсем ясно. Въздишки. И коремът й се напрегна, ритмично. Тя започна да мачка гърдите си и да стене тихо.

Получаваше се.

Рик удвои усилията си. Тя реагира моментално. Оппределено се получаваше… получаваше се… тя вече охкаше здравата… дишаше шумно, гърчеше се, още съвсем малко и… гърбът й се изви на дъга… И изведнъж тя се повдигна рязко и изкрещя:

— Да! Да! Брад! Даааа!

Рик люшна назад на пети, сякаш някой го беше цапардосал с юмрук между очите. Лиза захлупи с ръка устата си и се търкулна в другия край на леглото. Потръпна силно, после седна, махна косата от очите си и го погледна. Страните й горяха, очите й тъмнееха от възбуда.

— Опа. Много съжалявам — каза тя.

И точно в този конфузен момент телефонът на Рик звънна. Ляза го взе от нощното шкафче и бързо му го подаде. — Да, какво има? — сопна се Рик. Беше ядосан.

— Господин Диел? Бари Синдлър се обажда.

— Здрасти, Бари.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не. — Лиза беше станала от леглото и се обличаше с гръб към него.

— Имам добри новини за теб. — Така ли? Какви?