Ген

— Сигурна съм — каза Лин. — Калифорния има закони срешу нарушаването на личното пространство при деца в специално положение. Много от тези деца имат сериозни деформации. Достатъчно трудно им е да растат и да ходят на училище и без допълнителния товар на медийното внимание. Предвидени са големи глоби при неспазване на закона. Няма да посмеят.

— Може би — каза той.

— Засега това е най-добрият ни вариант — каза Лин и продължи да пише.

Той спря при вратата и каза:

— Щом Дейв е човешко същество, едва ли ще можем да го продадем на някой цирк.

— О, не — каза Лин. — Не, не. Дейв остава при нас. Вече е част от семейството ни — благодарение на теб. Нямаме избор.

Хенри излезе. Трейси и приятелките й стояха под дървото и сочеха към клоните.

— Вижте маймуната! Вижте я!

— Не — каза им Хенри. — Той не е маймуна. И бъдете така добри да не го засрамвате. Дейв страда от рядък генетичен синдром… — И продължи да им обяснява, а те го гледаха с широко отворени очи.

Под леглото на Джейми имаше друго, което се изтегляше на колелца, когато някое от приятелчетата му оставаше да преспи у тях. Лин го изтегли и Дейв спа на него, до Джейми. Последните му думи бяха „Много е меко“, след което заспа почти веднага, докато Лин го милваше нежно по косата. Джейми каза:

— Това е много яко, мамо. Все едно си имам братче.

— Прав си, миличък, много е приятно — каза тя.

Загаси лампата и затвори вратата. Когато по-късно влезе да ги нагледа, откри, че Дейв е намотал завивката около себе си в нещо като кръгло гнездо в средата на леглото.

— Не — заяви Трейси, застанала с ръце на кръста в кухнята. — Не, не може да живее при нас. Как можа да ми причиниш това, татко?

— Какво да ти причиня?

— Знаеш какво ще кажат другите деца. Той е маймуна, която прилича на човек, татко. И говори като теб, когато ти е запушен носът. — Беше на ръба на сълзите. — Той ти е роднина, нали? Има твоите гени.

— Виж, Трейси…

— Иде ми да потъна в земята от срам — проплака тя. — А имах шанс да ме изберат за председател на първокурсниците.

— Трейси — каза той. — Убеден съм, че пак ще…

— Това трябваше да е моята година, татко!

— Все още е твоята година.

— Не и ако имаме маймуна вкъщи!

Отиде да си вземе кутийка кока-кола от хладилника, продължаваше да подсмърча. Майка й влезе след нея и каза твърдо:

— Той не е маймуна. Той е едно нещастно момченце, което страда от сериозно заболяване.

— Да бе, как не.

— Сама провери, щом не ми вярваш. В Гугъла.

— Ще проверя! — Без да спира да хлипа, тя тръгна към комютъра. Хенри погледна Лин, после застана зад дъщеря си и се загледа в екрана.